— Не си ли съгласна?
— Мисля, че ще си загубиш времето. Тия братя не ми вдъхват много доверие. Единият — гангстер, другият — глава на семейство, пък дрънка глупости на жените по кафенетата… Човек може с нещо по-смислено да си запълва живота.
Мръщи се. Не й се хареса толкова, че поканих на масата тоя… Маноло (Маноло дела Рока се казва, така пише на листчето, което ми остави). За да сменя темата, й казвам:
— Добре, любов моя, кога ще се оженим?
Вземам ръката й и я поднасям към устните си. От съседната маса Серж Вазелини вдига палец, за да ми покаже, че намира моето „завоевание“ за страхотно и ме поздравява.
— Хайде да не бързаме — въздъхва Мари-Мари.
Отряза ми главата! Тая пикла от най-крехка възраст е луда по мен и за друго не мечтае освен за венчило. И на ти сега, когато дойде време да се хвърляме в пропастта, дава заден ход! Причерня ми. Изстрелвам едно „Защо бе, Господи?“, както казваше баба ми. Това „Защо бе, Господи?“ не й излизаше от устата, за нея то значеше „Да ти тегля една“.
Но на моята муза не й мигва окото. Изчаква ме да изчерпам тиража, както казват в търговията с книги, и взема думата:
— За да бъда по-близо до теб, за да разбера живота ти, започнах работа, подобна на твоята, и тя ме увлече, Антоан. Сега знам как можеш да потънеш в едно разследване, до ушите да затънеш. Човек му се отдава изцяло. Ти беше прав, тази професия не е за женени хора. Трябва да си свободен, за да я вършиш добре. Но това не променя с нищо любовта ми към теб, великане мой. Нека все така да я изживяваме безостатъчно, с целите си души. Пък един ден, по-нататък, ще видим…
За малко да ме разплаче! На всичкото отгоре пред онова дупе Вазелини! Въздишам както чичо от улицата:
— Животът е скапан!
Защото сега ще ти кажа нещо на ухо и повече няма да говорим за това: животът е адски, ама адски скапан!
2.
Честно, братските тревоги на вафлояда ми бяха през оная работа и сигурно покрай сантименталните разочарования щяха да потънат нейде из бездънните гънки на мозъка ми, ако не беше саркастичната забележка на Мари-Мари: „Ти май ще се захванеш с този случай…“ Както се сещаш, това ме нахъси! Шибна суетата ми. А суетата може да бъде извор на енергия.
В разкрития от Маноло жизнен пъп (както казва моят безстрашен асистент Берю се споменаваше и годината, в която закопчали братчето. Отидох в архивите, за да се запозная със случая. А той ясен като бял ден. Трима хубавци, единият Мигел дела Рока, прислушали една банка в Шестнайсети район точно когато товарели сухото в камионетка. Всичко било пипнато, с вътрешен човек. Добре, ама за лош късмет на тарикатите попадат на герой в лицето на един от охранителите. Момчето преди това се било подвизавало като наемник из Африка и било печено. Вдигнало кротко ръце като приятелчетата си, но изведнъж се проснало на земята, измъкнало желязото и запукало по бандюгите. Единият си получил куршумчето в бедрото. Ръката на другия, който притеснявал населението с автомат, била разкъсана от 9-милиметрова шикалка, а пък сеньор Мигел, като вдянал, че млякото се пресича, си плюл на петите. Обаче в Шестнайсети район тогава се случил ден на героизма и един шофьор го погнал с колата си, затиснал го към спрял камион и му счупил три ребра. Голям карък! Такава манджа не се забърква два пъти в живота на един бандит. Нали ти разправям, тоя ден имало парад на честните хора! Аз, както си ми е занаятът, записвам това-онова и за другите двама колежани.
Инспектор Ларишес, който разбира от новите ни компютри, си сяда на задника и след половин час ми носи улова си. Научавам, че Селестен Мьоние, улученият в ръката, е починал, докато бил на топло, но не от раняването, а от рак на белия дроб, който си го имал в момента на събитията. Третия бандюга, Совьор Коджапул, скоро след освобождаването му го прибрали отново, този път за трафик на крадени коли, и лежал още три години. Излязъл предсрочно за добро поведение и отворил кръчма в Сен Дьони. Вече бил на възраст и след толкова годинки на топло и толкова каскадьорства най-сетне мирясал.
Има нещо, не знам точно какво, между апаша и стражаря — от пръв поглед се разпознават един друг. Още щом бутам вратата на „Каре аса“, кръчмето на улица „И днес осъмнах“, кръстосвам взор със Совьор Коджапул (от турски произход), облегнат на тезгяха пред разтворения вестник „Парижка пиаца“.
Очите му, черни като дупки на ключалки във вратата на мазе, захлупени от астраганени вежди, ме снимат на часа. Вече си знае, че новият му посетител носи карта с трикольор в десния вътрешен джоб и голям калибър под лявата мишница. Совьор е понатрупал карати, наближава шейсетте. Шкембелия, бузите му сивкави и висят, обрасли с косморляк, хоботът му целият на дупки и брадавици, ушите като зелки, скулата му разсечена от дълбок белег; досущ Леонардо ди Каприо във филма „Менопаузата на Сашка В.“. Косите бели, подстрижката къса, съвсем като на стар ножкаджия, дето сега не пипа нищо по-остро от клечка за зъби.