И замълчавам. Тишината, която следва, е пак от мен (не от Моцарт).
— Това ли е всичко? — пита Совьор след известно време.
Отвръщам с жална въздишка. Голямо дърво! Всички тюрмаджии са каменни глави. Все едно говориш на стената, когато се обръщаш към тях с езика на разума.
Постройките свършват. Пътят се катери и лъкатуши нагоре по хълмчето. Няма вече цветя. Караме между бодили и кактуси (как, руси?), които са си от тук, от Мексико. Всеки от тези трънаци може да е дал венеца на Христос.
— Тук вече е по-закътано — ръмжи турчинът, изпълнен с надежди.
Земята е с цвят на рогозка. Стигаме до върха, къде то е уегу много бютифул: от едната ти страна Тихият океан блещука в далечината, от другата са накацалите бели къщи в зелената долина, която към хоризонта прелива в суровостта на Колорадската пустиня (дето е пълна с бръмбари). Но на Совьор панорамата му е през оная работа. Не, не е поет!
— Карай бавно! — нарежда.
Покорно се подчинявам. Сочи ми с дясната ръка една изровена пътека.
— Хвани оня път, ченге!
— Може да си имаме главоболия, поршето не е рейнджроувър.
— Абе какво си се разревал, карай, докъдето стигнем!
Нещо много му е сбръчкано на моя съотборник. Сякаш го е нагазил грип, а от аспирина само го кара на апчих.
За да няма разправии, свивам по пътеката. След неколкостотин метра тя се спуска в каменисто дефиле, което се разширява. Стоп, стигнахме до изоставена кариера. Лика-прилика с изоставената мина, в която ни завлече Ървинг Клей.
— Не смеех и да се надявам — радва се Совьор.
От едно дърво лениво излита лешояд. Крилата му плющят като гащи на простор.
В този момент рев на двигател раздира тишината на безлюдната, нажежена от слънцето природа. Вирваме носове и виждаме оранжево-белия хеликоптер на мама Симпсън. Тя се подава от кабината и ни маха с ръка.
— Голяма досада! — мърмори Совьор. — Как няма да се мъкне подире ни, като ти й обеща седмото небе, и сега сестричката идва да си получи захарното петле.
Хеликоптерът наистина прави кръг над нас и започва да се снижава. Дефилето, където сме, е цялото в камънаци и Бриджет каца на пътя пред гърлото му.
— Върви да я оправиш, докато аз се занимавам с тоя — нарежда Совьор. — Поне да седи мирна.
Слагам ръка на рамото му.
— Слушай, братино. Помисли. Не сме в джунглите на Амазонка, а на границата между Мексико и Щатите. Ако гръмнеш тоя льохман на две крачки от гражданка на Ю Ес Ей, тя ще свидетелства, с каквото и да й за пушвам сега устата. Ще те приклещят и федералните, и мексиканските куки. С твоето минало, чисто като дупката на кенеф, ще видиш пак Париж само на картичките от дъщеря ти. Слушай, Совьор, когато ме помоли да дойда в Америка, за да намерим Циганина, се навих, нали? Аз, прочутото в цял свят, обвеяно със слава ченге, не се погнусих да направя отбор с бивш бандит. Затова, преди да действаш, ти казвам право в очите: не е честно. Прецакваш ме, брато, защото ще ми лепнат съучастничество. За да отмъстиш за един приятел, разбиваш живота на друг. Защото ние двамата станахме приятели по време на тоя поход, и ти го знаеш. Съсипваш не само моя живот, ще почерниш и живота на щерка си, която е достатъчно измъчена от смъртта на майка си. Мъж, Совьор, е не просто оня, който има дупе да натисне спусъка, а оня, който поставя дълга пред скимванията си. Имаш право, ще се изстрелям с хубавата врътолетка и на теб също желая приятно изкарване. Всеки с хобито си.
И тръгвам към входа на дефилето, където се очертава стройният силует на Бриджет. Тя ми маха с ръка.
— Хелоу!
Така, така, кокошчице: хелоу, хелоу! И си пази трътчицата, че ида!
Знам го, открехвали са ме на много езици и с различен тон: трябва си здрав кръст. Кой може да навлажни котето в такива обстоятелства? Както казва Берю: „Като махнеш мен, оставам аз!“
И той, разбира се!
— Много сте лош, обещахте ми да се върнете. Добре, че съм любопитна и ви наблюдавах отдалеч. Като видях, че си тръгвате толкова невъзпитано, се върнах при машината и ви последвах от разстояние. Ще има да си спомням това бяло порше.