„А нужно ли е?“ — пита моят глас с вътрешно горене. Тя сочи към колата в дъното на дерето.
— Защо докарахте тук тоя човек? Искате да го убиете ли? — пита просто така, без да се вълнува.
— Само ще го разпитаме. Не е трябвало да ни следите, сега ще си имате неприятности с властите, които неизбежно ще ви привлекат за свидетелка.
Свива рамене.
— За какво да свидетелствам, щом няма да го убивате?
Женски акъл!
Прегръщам я. За начало тегля една шпакла висока класа. Като на Патока Доналд ми е — ти нали само това зяпаш, какъвто си вдетинен.
Търся с очи подходящо кътче. Зървам малко по-нататък една закътана долчинка, обаче са едни бодили, едни трънаци… Тя е проследила погледа, че и мисълта ми.
— Чакайте, имам една постелка в машината.
Практична работа е американката. И не се пудри! Няма хър-мър, казваш си направо боята.
Одеялцето е дебело, подплатено с кожа. Разстиламе го (стил от мен винаги можеш да очакваш) на благоприятно за задоволяването на най-належащите ни нужди място. Неволно остря уши в очакване на една (или повече) детонации. Тя се изляга с въздишка на облекчение и кръстосва ръце под главата си вместо възглавница.
— Сега е твой ред, готин.
Нашият успех, на франсетата, се дължи на обмислената забавеност на подхода. В любовта бързата кучка планина не повдига, от мен да знаеш тая мъдра поговорка, синко. Значи почваш с воала на целувките, горещи, дълбоки, страстни: по устата, ъф корс — по корсикански де, — но и по ушите, ах, на батко меденките!, по вратлето (уегу гтройапг!). Един път, втори път, пак отначало. Мадам трябва да започне да мърка, да гука. Тогава, без да прекъсваш целувката, пускаш в ход лапите. Експертна оценка за резервоарите на хубавицата. Левия, десния: да няма ревност. Ами въртолетският комбинезон? Дръп ципчето! Пътят е свободен. Я виж, не им е сложила намордници. И те изскачат, палавниците! Ах, вие, малки буйни зверчета! Елате, чичо да ви погали! И потърквам връхчетата. Така, с шепата, нали разбираш? Гледай как става! Въртиш лекичко, поне по петдесет кръга на всяко. През цялото време продължаваш да й целуваш джуките. И тогава вече…
— Ченге! Ей, ченге! — гласът на Совьор изгърмява като топ, усилен от каменните стени на кариерата.
— Моля за извинение — казвам на красивата въртолетка. — Не пипайте нищо, веднага се връщам.
Тръгвам надолу. Виждам Ървинг Клей, проснат на земята. Коджапул стои прав до него, разкрачен, с ръце на кръста в завоевателска поза.
Забързвам нататък, макар леко да плета крака. Отдалеч забелязвам, че Клей е още жив, нещо повече, дошъл е в съзнание. Въпреки че е в окаяно състояние, Коджапул за всеки случай му е вързал здраво ръцете. Совьор не е новобранец! Премита терена, преди да си извади закуската, за да не му отмъкнат червените мравки филийката.
— Какво става? — питам. Совьор ми сочи Ървинг.
— Разправя някакви дивотии, искам и ти да го чуеш.
Сядам на един камък до човека. Муцуната му е отекла, силно разместена от страхотния удар на Коджапул. В очите му е изписано отчаяние от смъртта на спътничката му. Или по-скоро… Не, чакай малко, това не е мъка, а по-скоро пълна безнадеждност, сякаш му е напълно все тая: за живота, за смъртта — неговите и на другите. Вече нищо не играе. Той е като пустинята. Да, да, напипвам истината: пустиня. В него има само празнота и белота.
— Май с палката си му поизбил чивиите на компютърчето — констатирам.
— И на мен тъй ми се струва — казва Совьор. — Още щом го подхванах, разбрах, че кара по капли. Викам си, да не би да играе на нещо, да шикалкави, за да печели време, та да се опита да ме светне между очите, обаче май наистина се е разтекъл.
— Добре ли го пребърка?
— До кожа. Нищо няма — уверява ме Коджапул. Вече по-спокоен, се навеждам над човека:
— Чувате ли ме, Клей? Кима с глава.
— Знаете ли кои сме? Пак кима.
— Тогава кажете! Кои сме ние, Клей?
— Французи. Гласът му е съвсем умрял, като от автомат. Ако някоя риба вземе, че проговори, гласът й ще е точно такъв.
— Да, французи, а по-точно?
Сочи Совьор с брадичка:
— Той се занимава с крадени коли в Париж. Луксозни коли. А вие сте полицай.
Случвало ми се е да слушам запис на магнетофон с изтощени батерии: горе-долу същият шербет от думи, лепкав като захарен памук.
Ървинг не е за пред хора. Моят авер, старият бандит, изглежда, му е счупил скулата, а е издънил и други кости от кратуната му; лявата й половина е станала двойно по-голяма, портретът му никак не е на фокус. Лицето му е отстрани — ако си виждал някога нещо от Пикасо, ще разбереш за какво ти говоря. Насиненото око е пълно с кръв и кажи-речи изхвръкнало. Страшно нещо са пътнотранспортните произшествия. Колко пъти ми е казвал моят приятел Джани Версаче: „Вземи най-красивата жена на света, извади й двата предни зъба и никой няма да я погледне.“ Устата му също е като кестерме. Турчинът е действал с дръжката на пистолета като израелската армия в настъпление. Вложил е цялата си мъжка сила, цялата си омраза! Размажи мутрата на мутрата! На Клей всичките му обръчи са избити, пипето му шурти през канелата. Той казва: