— Не е било достатъчно да ви елиминират. Можели сте да изтропате на някого, на жените си например — възразявам в картезианския дух, присъщ на моята нация.
— Издигнал ли си се до членство в Черния картел, никога няма да издадеш такава тайна. Ония горе го знаят.
Замълчава, главата му се залюлява, после той клюмва напред и бавно се свлича ничком на чакъла. Посягам да го вдигна.
— Внимавай, ченге! Внимавай!
— За какво? — питам.
— Тоя и да го видиш с отрязана глава, сложена в скута му, пак се пази! — пристъпва, насочил пистолет към Клей. — Ако ме чуваш — вика на Ървинг, — да знаеш, че при първото неправедно движение ще ти пръсна остатъка от кратуната.
Но Клей, изглежда, си е автентично припаднал. Чакаме, без да мръднем. Бриджет ми вика от изхода на дефилето:
— Да сгъвам ли постелката?
— Още две минути търпение! — отвръщам. — После целият съм ваш!
— Е, няма да висим така, докато въведат в Швейцария валутен борд! — недоволства Совьор. — Обичам майтапа, ама това вече не се трае.
Той обръща с крак Ървинг Клей възнак. От това мъченическо лице може да ти се обърнат червата. Устата му е зинала, устните са напукани, удареното око сякаш напира да изскочи от кухината си.
Имам лошо предчувствие. Напипвам артерията на шията му: край на залаганията, рулетката е спряла! За успокоение на съвестта слагам ръка и на гръдния кош: ни вопъл, ни стон! Пълна разпродажба поради смъртен случай.
— Е, каквото искаше, получи го — казвам на Совьор.
— Все пак ти му свети маслото. Сигурно е получил мозъчен кръвоизлив от твоята милувка с приклада. След кратко мъчително боледуване предаде в Божиите ръце красивата си душа. Татко му, пасторът сигурно е доволен: успя да се покае за част от прегрешенията си, преди да пукне, дори и да изкупи някои. Вълнуващо е и поучително, ще има какво да разказваш на внуците след време.
Турчинът гледа глупаво. Все едно в годините на автоджамбазлъка са му пробутали мерцедес 500 без двигател.
— Мамка му — въздъхва, — тъпо свърши. Не си представях, че работата ще избие натам.
— Неочакваното идва при всички случаи — умно отбелязвам аз.
— Какво ще правим сега? — тревожи се той.
— Докато ти му четеш заупокойна молитва, аз ще довърша госпожа Симпсън. Заложена е честта на Франция!
И ТОВА БЕШЕ ПЕТОТО УБИЙСТВО.
После стана друго нещо. Ама съвсем различно. Чакай да ти разкажа…
Летим си ние над Калифорния и слънцето сипе палещи лъчи. Пощенска картичка от птичи поглед. Тихият океан синее почти до черно към хоризонта, небето синее почти до бяло в краищата. Редици палми покрай пътищата, къщички от ония, „очи пълни, ръце празни“, до тях басейни в какви ли не форми, бели къщи, коли, блещукащи като ята рибки. Това е значи панорамата. Добави плажовете, нашарени с ярки петна (банските на щатските дами), и все едно си бил там. Остава да пуснеш на банковата ми сметка колкото ти се откъсне от сърцето, задето ти спестявам разкарването, и сме квит.
Не искам да се фукам за Симпсънката, обаче, с ръка на сърцето (едната, другата е в джоба и раздава похвали на моичкия), напълних й душата (за другото сега не мисли). Като оня финал за световната купа срещу Бразилия! Разгърнах всичките си ресурси, а те са неизчерпаеми. Сега тя пилотира лениво, с възнаградена плът и сенки на благодарност под фаровете.
За момент ръката й оставя лоста на хеликоптера и се плъзга по моя (веднага й давам път), все едно гали по главата голмайстора.
— Беше уникално! — казва. И го повтаря: — Уникално.
Потупвам я по ръката и шепна скромно:
— О, моето момиче, това беше само контролна среща. Ако се срещнем пак, ще ти пусна програмата докрай: „лудите нощи на халифа“, „разгонената орда“, „синеоките бухалки атакуват призори“! Тя изпада в мечтание: