— Вслушвам се в съвестта си, уважаеми. Прегърна ли някоя кауза, не ми мига окото да прекося Атлантическия океан с един гангстер, но това не значи, че съм навит да си цапам ръцете. Така че „наследството“ на Циганина, както му викаш, си го носи сам на Манолорела Рока. Не съм ти куриер.
— Така да бъде, почитаеми господине!
Кацаме във Фресно, възпитано се разделям с нашата очарователна пилотка (няма как, мъжът й е там: един рус Шварценегер със сини очета, които гледат невинно И безпросветно) и си вземаме наетата кола от паркинга. Посока: болницата.
Чувствам се малко виновен пред Мариза, която зарязахме на болнишкото й ложе. Което си е вярно, хукнахме със Совьор да раздаваме „правда“ и забравихме да бъдем грижовни. С какъв баща и с какъв любовник се е вредила, горката! На татенцето му дай да корми убиеца на своя авер, а на любовника — да лъска задния мост на някоя врътолетка! Мариза май трябва да се запише в курсове по рисуване или по музика. Да се посвети на изкуството, за да забрави гадостта на съществуването.
Болница „Санта Рунта де Констипасион“ е нова и искрящо бяла. Сестрички от телевизионен сериал се плъзгат безшумно по светлите коридори, разкрасени с футуристични литографии на градове в небето, летящи влакове, жени автомобили и други изискани ужасии от този род.
Питаме за старшата сестра. Точно както си е в щатските сериали, тя е негърка, за да е чиста съвестта на зрителите — ама моля ви се, ние в Америка сме свободни духом, нали виждате, от едновремешния расизъм няма и помен!
Хубавичка е, засукана, с дискретен грим. Задникът й е повдигнат като на всички снежинки, нали знаеш, винаги горе ги носят, все едно са си напъхали жандармерийски паласки под полите. Откъм миризма надвива аптеката. Приятно маце. От тоя калифорнийски климат ми кипи кръвта и с удоволствие бих изиграл две продължения па днешния мач. Потапям погледа си в нейния и пускам опя дълбок глас на говорител от предвоенното радио, за да я попитам как е госпожица Коджапул. Отговаря ми, че операцията е минала успешно, пациентката е в съзнание от няколко часа и дори има посещение.
Ако в тоя миг има някой, който забравя за хилядолистното тесто, това е твоето любимо другарче, комисарят Достоиедноиобратно). Посетители при „Мариза“. Във Фресно?
Турчинът вече гълта стъпалата. Хуквам след него. По пет наведнъж! Момето е в стая 204 заедно с някоя си дама X. Дж. Бойл, пострадала при транспортно произшествие.
Влизаме, без да чукаме. Веднага зърваме милата Мариза, бяла в бялото си легло, с по една канара от всяка страна. Симпатични са като две локви, останали под стар пияница. Костюмчета от бял лен, намачкам като кожата на шарпей, ризи на ярко райе и широко поли панами. Все едно юначагите, които драскат по камънака на Андите, за да опитат кафето „Нова Бразилия“. Мутрата на единия е червена и плоска, цялата нацвъкана с пъпки като паста с ягоди, която гранясва на витрината; другият е лъснал в розово като прясно избръснато прасе. Белите ресници и безцветните очички на албинос не допринасят с нищо за естествената му привлекателност.
— По-леко, ченгета са! — съобщава спокойно Мариза, без да ни поглежда, сякаш говори на двете мулета, които за щастие не отбират от франкофонство.
Аз, както винаги се справям и веднага криввам към бълхарника на госпожа Бойл до прозореца. Совьор се запъва за малко, но ме ескортира.
— Хелоу, мисис Бойл! — подвиквам весело и от все сърце.
Адресатката е едно дребно бабе с накъдрена синя косица. Тарикатът, който я е гипсирал, не си е играл на дребно, защото не се вижда много от изначалната й география. Носи шина, ръката й е циментирана, единият Й крак е вдигнат с тежест. Добави рани навсякъде и ще получиш стара парцалива кукла, паднала във варел с миниум.
— Как се чувствате? — продължавам, докато присядам на ръба на ложето й. Твърде неудачно впрочем, защото седалището ми премазва единствения останат здрав елемент от личността й — левия крак. Писъкът й ме възправя.
— Извинете! — викам. — Да звънна ли на сестрата?
Останките от бедствието въртят глава.
— Няма нищо. Кои сте вие?
— Изпраща ни вашата застрахователна компания за допълнителни сведения.
— Ама — проблейва горкото бабе, — нали всичко беше наред?
Усмихвам й се:
— Последни уточнения за окончателния доклад, госпожо Бойл.
— Добре, добре.
Правя се, че не обръщам внимание на съседното легло. Но не щеш ли, Ягодова паста тръгва към нас.
— Хей, вие! — казва и забива в трицепса ми показалец, дебел колкото оная ти работа в ерекция.
— Кой, аз ли? — печеля време.