— Не чувате ли? Вземайте си шибаните боклуци.
Съвсем ошашавени си натъпкваме по джобовете каквото си носехме преди обиска. Совьор обаче се колебае да вземе ли доларите и камъните. Хвърля въпросителен поглед към федералните, които кимат с досада. Добре де! Ягодова паста дори взема пистолета, с който го заплаши турчинът, и му го подава с дръжката напред. Сега вече съвсем не стопляме.
— Вървете с нас!
Пак прекосяваме всички помещения, този път без белезници. Мирише на пот и на прах, климатиците преживят тежкия въздух.
Навън ни затиска задухата на късния следобед. Щом се появяваме, една петнайсетместна лимузина, от ония, дето ги има само в Щатите, която досега е блокирала движението, паркира точно пред нас. Розова зурла отваря една от вратите.
— Качвайте се! — изгрухтява.
Подчиняваме се. Вътре са четирима без шофьора. Четирима юначаги с толкова изразителни мутри, че ще излекуват и хълцането на прясно родила тигрица. Настаняваме се на седалката с гръб към движението, тоест срещу четирите персони, изброени на етикета над срока за годност на продукта.
Впечатляващ ансамбъл. Восъчни манекени. Само очите им шават. От дясно на ляво: един набит дебелак с тлъсто шкембе и нагъната гуша; блондин с лице, чертано с линийка; много бледен шишкав и плешивеещ арабин; опърпан тип с клюн на кондор, дрипаво яке и разръфани кецове, който така се е зализал с гел, че по кичурите му са засъхнали топчета като череши.
Чуден квартет. Когато сядаме, установявам, че вратата се е затворила, без Ягодова паста и Розова зурла да се качат. Двамата остават на кея и изпращат кораба. Розова зурла си вее с голямата си оперетна капела. Остава да запее алпийски бодлер.
Тъй като четирите лоши момчета мълчат, както и колегите им от ФБР, Совьор изфъфля с многострадалната си разбита уста:
— Фякаф фме ф муфея на Мадам Тюфо. Вярно, но кого или какво изобразява тази живописна група? Полицията или престъпниците? Порока или добродетелта? Нищо не разбирам от тоя панаир. Само чувствам, че затъваме в особено гъст и мазен сос бешамел. Че ни окошариха, ми изглежда логично. Но след като ни прибраха на топло, да ни връщат такъмите и да ни изкарват, за да ни поверят на тези другарчета, ми се струва много гнило. Нещо не се връзва. Подгъвът виси. Тия четирима в този икарус, пилотиран от негър в мундир, изобщо не ми приличат на ченгесарски екип. Излизаме от града и хващаме пътя за Фриско. Гладът и жаждата ме тормозят все повече. Толкова съм изтощен, че въпреки сериозността на положението започвам да клюмвам и заспивам на пресекулки. Трябва да ти кажа, че ламарината люлее приспивно на гладкото шосе. Най-накрая морно отпускам глава върху рамото на Коджапул. Алегория: престъплението възглавница на наказанието!
В полусъзнание (кажи го полубезсъзнание) си викам, че положението не е тежко, а само безнадеждно. Оста нали сме без резервация за връщане. Как коварно ме довлече в тая помийна яма Совьор. Как мислиш, заслужава ли името му да значи спасител на великия език на Френската академия?
Не отиваме в Сан Франциско, защото, когато се събуждам, навън е тъмно. Луната — китайски фенер (издута като кравешко виме), звездите — сребърни сълзи (мерси!), морето и белите овчици на вълните (сипи още едно, моето момиче). Караме право към последното и стигаме някакъв пристан, навярно за яхти денем. Там четиримата мускетари слизат и ни подканят да сторим същото. Огромната каляска и нейният кочияш (хайде, яж!) изчезват. Сред кротката флотилия на кея се извисява поне десетметрова моторница, осветена а §югпо [???] (да те видя сега към кой речник ще посегнеш!), с двама дръвници на борда, облечени във фланелки с надпис 8Пуег 8Ъагк [???] със сини букви.
— Оо! — вика русият.
Или ми вярвай, или иди да си направиш патерица, та да не ти се огъва всеки път, когато ти потрябва, но това е първата дума, с която благоволяват да ни удостоят: две букви!
Совьор ми шепне:
— Смятат да ни използват за стръв в открито море. Ще се оставим ли да ни прекарат като новобранци? Нали ченгетата ми върнаха пушкалото, ще се опитам да оправя проветрението на тия джентълмени.
— Забрави! Това са професионалисти от висшата лига. Докато го извадиш, ще се намериш на земята с кило олово в чутурата.
— Е, така ли ще умрем, или удавени…
— Почакай, мисля, че още не са решили да ни топнат във фритюрника, или поне няма да е веднага. Ако те интересува моята гледна точка, симпатягите са от организацията, която преследваше Ървинг, и искат да знаят как и защо сме се набъркали.
Два здрави шута ни изхвърлят на борда на моторницата и слагат край на нашите възвишени размишления. Кракът ми се изкълчва, когато падам на палубата, и усещам, че веднага започва да отича. Работата се дъни отвсякъде!