Красива гледка сме двамата със Совьор — той с уста като зелка, аз с моето навяхване, в лапите на четиримата, които явно са способни на повече, отколкото могат да родят куфалниците на петима като теб!
Моторницата се отделя от кея, излиза от пристанището и зацепва в открито море. Почти веднага загрявам къде отиваме. На няколко кабелта, както се казва в романите на Стивънсън, се вижда голям осветен морски съд. Опасват го гирлянди от крушки. Чува се музика, която се отразява от морската повърхност. На борда се вихри купон.
Нашата лодка наистина се отправя право натам. Единият дръвник вади мобифон (ти тогава може и да не си чувал за тях, но си ги имаше) и дрънка нещо неразбираемо заради рева на двигателите. Разстоянието между моторницата и яхтата намалява. Скоро успявам да прочета името на носа: 8Иуег 8Ьагк [???]. Значи моторницата е към голямото корито.
Докато наближаваме, успявам да различа пасажери във вечерно облекло на горната палуба, където е празненството. Хвани се здраво за такелажа: не друсат на музика от консерва, а им свири истински оркестър. Изглежда, собственикът на черупката гуши яко, щом може да си позволи такива капризи.
Прилепваме се до хълбока на яхтата, в който малко над линията на газене има отвор с голяма плъзгаща се порта. От него е спусната широка рампа с двоен парапет. Във вътрешността две едри крушки осветяват с млечна светлина товарен трюм. Из него шават няколко сенки на моряци.
— Дебаркирайте! — казва ни арабинът.
Подчиняваме се. Стъпили веднъж на борда, нашите придружители губят интерес към нас. Поема ни екипажът на 8Иуег 8Ьагк [???], чаровни юноши с мутри на колачи. Тръгваме по тесни коридори. Татуираният пират, който върви отпред, се спира пред желязна врата, чието резе се затяга с огромен винт. Той го завърта и я отваря пред някакъв тъмен килер, който смърди на топла смазка. Бутат ни вътре без особени грубости и хлопват тежката порта. Пълен мрак. Представяш си, нали, няма нужда да описвам тръпките, които те побиват.
— Като плъхове, мамка му! — ръмжи Совьор. — Не трябваше да те слушам, ами да контраатакувам преди отплаването.
Пристъпвам напред с протегнати ръце. В такива случаи пръстите ти стават очи. Напипвам метална стена, кръгли главички на нитове. Карам по нея. След четири малки крачки прав ъгъл. Още четири крачки, нов завой. С една дума кутия. Желязна кутия, подът също е от ламарина, но гофрирана. Никаква седалка, никакъв предмет, нищо! Гладки повърхности с пъпките на нитовете. Жегата е тропическа, въздухът — рядък. Сядам и опирам гръб до стената… Победен.
Да, правилно четеш, мухъл: по-беден. По-беден от всичко!
— Да бяхме си останали да си пием мастиката в твоето кръчме, рязан.
— По-добре да мислим за друго — съветва като познавач на затворените пространства.
Знае ги той тия работи.
— Прав си — признавам. — Забеляза ли татуировката на моряка, който отвори вратата? От рамото до лакътя. Сирена. Щом оня издуе бицепс, забременява.
— И какво? — пита Коджапул.
— Нали ме посъветва да мисля за друго!
Чувам, че и той сяда с пъшкане. Той все така си говори, с „ф“ вместо „с“, но аз се отказвам да транскрибирам тук тази моментна аномалия, защото няма нищо по-смешно от авторите (от миналия век повечето са такива), които се опитват да предадат акцентите, пелтеченето, даже накуцването!
— Какво излиза — казва той, — полицията ни предаде на Черния картел?
— Черно на бяло.
— Какъв е тоя кораб според теб?
— Яхтата на някой от шефовете на организацията.
— Какво очакват от нас?
— Да изпеем каквото знаем.
— И какво ще правим?
— Ще пеем.
— Така ли смяташ?
— Защо да крием какво сме открили? Техните далавери не са наша работа. Нас ни интересуваше да намерим Мигел дела Рока, а открихме една разтопена люспа от желязото, заседнало в гръбначния му стълб.
— И ти какво си мислиш, че като снесем кротко всичко, ще ни проводят по живо, по здраво?
— Разбира се — хиля се. — И дори ще ни отпуснат пенсии като на вдовици от войната.
— А защо ни набутаха в тоя железен сандък?
— Подгряват ни.
— И докога?
— Може би до края на купона. Извинявай, че не ти отговарям с присъщата ми увереност, но батериите на моята кристална топка започват да сдават.
Минава доста време и Совьор заявява:
— Съжалявам, че те насадих на тия яйца, ченге. Искам да ти кажа мерси, докато още мога. Свалям ти шапка! Ти си голям мъж!
Приятно е да го чуеш дори когато береш душа в зандана. Коджапул добавя със замечтан глас, изпълнен със съжаление:
— Ако вместо ченге беше станал наш човек, щеше да направиш страхотна кариера!