Той простенва:
— Нуждая се от помощ!
Ама не, чуваш ли го? На мен да ги приказва тия, след като щеше да ме пусне съвсем живичък на кайманите! Не му липсва дебелоочие.
— Медицинска помощ? — питам мрачно. — В замяна на какво?
— Страданията са непоносими.
— Толкова ли е несправедливо?
— Трябва да се побърза! Снижавам глас:
— Чуйте ме, драги, можем да направим размяна.
— Само по-бързо! — умолява той. Но аз не помръдвам.
— Наистина — казвам — успях да говоря с Клей. Призна, че е бил осъден на смърт заедно с партньорите си, защото попаднали на страшна тайна, но умря, без да каже нищо повече. Ще ми разкажете за какво става дума, и ще повикам санитарен хеликоптер, който ще ви вземе от палубата и ще ви откара в болница. До един час можете да сте на операционната маса. Мисля, че предложението е интересно.
— Нямам право — хленчи той.
— Окей, старче, приятно пукване тогава! Обръщам се към двамата другари, които присъстват на разговора.
— Тръгваме ли, момчета? Това място вече ме изнервя.
Отправяме се към вратата.
— Не! — изкрещява инквизиторът.
— Ще говорите ли? — питам.
— Ако ми дадете думата си на полицай, че ще ми осигурите лечение.
Без да се колебая, вдигам ръка (за да покажа дедовия).
— Давам ви думата си! — казвам сериозно.
— Приближете се!
Коленича в помията. Мъжът заговаря и докато го I слушам, започва да ми се струва, че рояк пчели са взе-I ли ректума ми за вход на кошер.
Не е дълго: едно изречение. Може да се напише на два реда и половина. Поглеждам си циферблата. Наближава три след полунощ. Няма време за губене.
— Ще направите ли каквото ми обещахте? — пита уплашеният инквизитор.
— Заклех се!
Тогава се приближава Совьор. Вдига свръхплоския пистолет, който изтръгнах от ръката на умиращия.
— Бърза помощ пристига! — обявява той. Насочва оръжието към гърдите му. — Лек път, приятел!
Стреля шест пъти. От долу на горе в гръдния кош. Последните две джанки шляпват в гърлото и в челото на инквизитора. После Совьор се обръща към мен:
— Кажи си честно, ченге, ако смяташ, че е незаслужено.
Свивам рамене и излизам.
Всички са се събрали на палубата. Шефът на командосите дава сигнали с прожектор и скоро огромният зодиак с двигател сто и двайсет коня се прилепва до „яхтето“. На борда му се очертават два силуета: на пилота и друг, по-хилав — Пино Цезар. Киха като побъркан.
Когато се присъединяваме към него, ме посреща с любезното и кротко:
— Добър вечер, мой малък Антоан. Радвам се, че те намирам в добра форма. Да имаш случайно книжна кърпичка?
Давам газ (зодиакът тоже). Да ти обясня, о, мой безгръбначни, заблудени и леко изкуфял читателю, да, знай, че четирийсет минути след като кракът ми стъпва върху този голям напомпан капут, ние се оказваме във Фриско, заобиколени от някакви момчета като канари в някакъв официален кабинет, където отглеждат американското знаме в саксия.
Един як мъж с голям нос и сиви коси на вълни, които му стигат до раменете, с очи, създадени да се взират в престъпността, и солидно издут чатал (не от патладжан, той да не е балетист или тореадор) стои прав, с навити ръкави. Носи лилави тиранти върху синя риза с бяла яка. Казва в телефонната слушалка:
— Службата за сигурност на Белия дом ли е? Тук е агентът на ФБР Ники Охтиката, номер 18018, код АВ 910. Трябва да ви предам съобщение от изключителна важност. Моля след проверка на самоличността ми да се обадите в бюрото в Сан Франциско, чийто номер е в секретния указател. Вътрешен 16! Чакам.
Затваря и ни оглежда, леко учуден от вида на Берюрие, който се е излюпил от водолазния костюм и дефилира в бяла дрешка, осеяна със съзвездията на най-разнообразни лекета. Под лятната премяна негово превъзходителство носи жълта тениска, щампована с кръстосани стикове за голф. Обул е кафяви патъци и е нахлупил вечното си сивкаво бомбе, взето преди двайсетина години от една кофа за боклук.
Хубавецът с дългите къдрици ми казва:
— Не ми изглеждате във върховна форма, комисар!
— Ами двамата с Коджапул не сме слагали нищо в уста от едно денонощие — обяснявам.
— Господи! Защо не казахте?
— Имаше по-важни неща за съобщаване!
Нарежда на хората си да отидат за сандвичи и бира.