— Здрасти! — казва ми тя. — Татко ме предупреди.
Влизам. От външната врата се попада направо в хола, обзаведен разностилно. Зървам възрастна дама, която седи в едно кресло завита до половина с одеяло. Моето пристигане ни най-малко не я интересува. Ослушва се за смъртта си, от друго не й пука.
— Да идем в моята стая — предлага Мариза.
Отваря някаква врата и се озовавам в по-приятно помещение, цялото в бяло. Само покривката на леглото е светлосиня, а, и килимът, щях да забравя.
— Седнете! — кани ме момичето и ми сочи двуместно канапе. — Значи искате да видите пощенската картичка от приятеля на татко?
— Ами да.
— Ето я!
Вече я е приготвила, картончето лежи на масичката пред мен. Грабвам го. На нескопосаната снимка се вижда дървен пристан, който се врязва в невероятно синьо море. Тръпки да те побият от самота. И една анахронична подробност: на перилата е подпрян велосипед. Надписът гласи: Гълфпорт, Мисисипи. Нямам нищо против, но гледката би могла да бъде със Същия успех и от Златните пясъци, Остенде или Бриндизи. Обръщам картичката и чета:
„Гепи, старче, Всичко е точно. Животът е лайф! Ей това се вижда от прозореца ми. Има да ти раздувам, като се видим. Надявам се, че при теб далаверата върви. Целувки. Твоят Циганин.“
Преписвам си текста в бележника, после се вглеждам в пощенското клеймо. Успявам да разчета: Лонг Бийч, Мис. 02.04.1987. На тоя Мигел буквите му ситни и скачат навсякъде като бълхи. Чудна работа, няма правописни грешки, нещо много чудно за човек, който на младини е мерил напред-назад улиците. Да не е учил граматика в какамангата?
— Ще ви свърши ли работа? — пита Мариза.
— Мисля, че да.
— Татко каза, че нямал вести от Циганина.
— Познавате ли го?
— Виждала съм го един-два пъти.
— Що за човек е?
Поклаща глава, без да ми отговори, но отгатвам, че мнението й не е ласкателно. Седи по турски на килима, срамежливо придърпала полата на фланелката между краката си. Страхотно гадже! Не е на повече от двайсет календара. Защо живее още при мама и татко?
— С какво се занимавате иначе? — питам я.
— Побъркана съм.
— Това не е занаят.
— Уча археология. Трябва да си откачен, нали?
— Напротив. И мен ме увлича историята на древните цивилизации.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Тогава защо сте ченге?
— Когато бях малък, играехме по цял ден на стражари и апаши, аз все бях апаш и после реших, че трябва да опитам другото. При родителите си ли живеете? — питам с лека задявка, която дори и ти ще схванеш, колкото и да си тъп.
— Да. Майка ми има нужда от мен. А и баща ми.
— От чувство за дълг.
— По-скоро от обич.
— И аз живея с майка си, ясни са ми тия неща — и продължавам: — А любовта?
Тя свива очарователните си рамене. Лявото се е разголило, единият й балкон се вижда кажи-речи целият.
— Както дойде — казва. — А вие?
Отвръщам:
— Както дойде.
И си замълчаваме малко смутени, всеки от двамата си вика, че може ей сега да дойде. Седим си двамата самички, кога друг път?
Обаче тая работа е тънка, нали разбираш? Няма сега да вземем да се душим под опашките и да се хапем зад ушите, преди да почнем оная славна песничка за едноокия И спестовната касичка. Нито аз съм разгонен елен, нито тя е кошута с подмокрени гащи. Абе тя има ли гащи? Въпросът още не е изяснен.
— Радвам се, че сте повлияли така добре на баща си, Мариза — казвам.
Тя ме стрелва, наднича в очите ми:
— Каза ли ви?
— Каза ми, че вие сте му спасението. Не е лесно да си дъщеря на тюрмаджия, нали?
— Важното е да обичаш. Може баща ти да е министър, може да е затворник, чувството е едно и също. Иначе значи просто не го обичаш.
— Звучи красиво.
— Когато е искрено, всичко, което казваш, е по някакъв начин красиво.
— Няма да ви притеснявам повече.
— Не ме притеснявате.
Надигам се с омекнали крака. Картичката на господин Дела Рока лежи напреки на масичката. „Кеят в Гълфпорт“. Става за заглавие на филм. Любовен. Мъж и жена крачат към морето на фона на залязващото слънце. Държат се за ръка, момичето е мургаво като Мариза, велосипедът до перилата е дамски.
— Май Циганина не ви е много симпатичен. Вярно ли е?
Тя се нацупва.
— Може да е бил добър приятел на баща ми, но на мен ми приличаше на гангстер. Тези хора не говорят същия език като… нас. Между тях и нас все едно има стъкло. В изповедалнята отчето седи на едно място, каещият се — на друго. Отчето може да седне на другото място, но обратното е невъзможно.