— И къде са сега тия кокошки? — попита Пабло, Дани махна пренебрежително с ръка.
— Някой казал на мисис Моралес да не яде тия кокошки, защото ще се отрови, но ние извадихме вътрешностите и ги продадохме на касапина.
— И отрови ли се някой? — попита Пабло. — Не. Аз мисля, че кокошките са си били съвсем здрави.
— Може би си купил малко вино с парите от тези кокошки? — опита се да познае Пайлън. Дани му се усмихна цинично.
— Мисис Моралес купи вино и аз снощи й бях на гости. Тя е доста мила жена и не е чак толкова стара! Пабло и Пайлън отново се разтревожиха.
— Братовчед ми Уили казва, че била на петдесет години — рече възбудено Пайлън. Дани вдигна рамене.
— Е та що от това на колко години е — философски забеляза той. — Кръвта й е гореща. Има си къща и двеста долара в банката. — Тук Дани за миг се замисли. — Ще ми се да направя подарък на мисис Моралес.
Пайлън и Пабло се загледаха в краката си и напрегнаха всичките си умствени сили, за да избягнат онова, което щеше да последва. Но усилието им остана напразно.
— Ако имах малко пари — каза Дани, — щях да й купя една голяма кутия с шоколадови бонбони. — Той многозначително погледна своите наематели, но те и двамата мълчаха. — Трябват ми един-два долара.
— Чин Ки суши сепия — забеляза Пайлън. — Може би, ако почистиш сепия половин ден.. Дани постави въпроса направо.
— Не ми отива на мен като собственик на две къщи да чистя сепия. Но може би, ако ми платите малко от наема…
Пайлън сърдито се надигна.
— Все с тоя наем! — извика той. — Добре тогава, изхвърли ни на улицата, да спим в канавката, а ти се изтягай в мекото легло! Да вървим, Пабло! Да вървим да търсим пари за тоя сребролюбец, за тоя дърт скръндза!
Двамата излязоха на двора.
— Отде ще ги вземем парите? — попита Пабло.
— Не знам — отвърна Пайлън… — Може и да не ни иска пак!
Но безчовечната постъпка на Дани беше дълбоко развълнувала душевното им спокойствие.
— Занапред, като го виждаме, ще му викаме „дърт скръндза“! — рече Пайлън. — Толкова години сме му приятели! Когато бе в нужда, го хранехме! Когато му бе студено, го обличахме.
— Кога бе това? — попита Пабло.
— Как кога? Ами ако се нуждаеше от нещо и ние го имахме, нямаше ли да му го дадем? Ето какви истински приятели му бяхме ние! И сега той потъпква нашето приятелство, за да купи шоколадови бонбони на някаква си дърта и дебела брънтия!
— Шоколадовите бонбони са вредни за човека — каза Пабло.
Многото вълнения бяха изтощили Пайлън. Той седна в канавката край пътя, опря с ръка брадичката си и остана така, неутешим.
Пабло също седна, но по-скоро за да си почине, защото неговото приятелство с Дани не беше толкова старо и хубаво както на Пайлън.
Дъното на канавката беше покрито със суха трева и храсти. Гледайки надолу в скръб и болка, Пайлън забеляза човешка ръка да стърчи изпод един от храстите. А до ръката шише, пълно до половината с вино. Той хвана Пабло за ръката и посочи нататък.
Пабло се опули.
— Тоя да не е умрял?
Пайлън бе дошъл вече на себе си, дишаше спокойно и мислеше ясно.
— Ако е умрял — каза той, — това вино не му трябва. Няма да му го сложат в гроба!
Ръката се раздвижи, размести храстите и откри калното лице и късата червена брада на Джизъс Мария Коркоран.
— Здравей, Пайлън! Здравей, Пабло! — изръмжа той.
Пайлън скочи от ръба на канавката при него.
— Амиго! Джизъс Мария! Ти си много зле. Джизъс Мария се усмихна нежно.
— Само съм пиян! — промърмори той. После се изправи на коленете си. — Елате да пием, приятели! Хубаво да си пийнем! Има още много!
Пайлън се пресегна през лакът и докопа шишето. Той глътна четири пъти и около половин литър от виното изчезна. Тогава Пабло пое шишето. Той заигра с шишето като котка с мишка. Обърса устата си с ръкав. Вдъхна от виното. Отпи две-три предварителни глътки и остави няколкото капки в устата си, за да измъчи сам себе си. После рече: „Пресвета Дево, какво вино!“ Вдигна шишето и червеното вино щастливо заромони в гърлото му.
Дълго преди Пабло да свърши, Пайлън отново се пресегна и обърна мек и възхитен поглед към своя приятел Джизъс Мария.
— Да не си намерил съкровище в гората? — попита той. — Или някой велик човек е умрял и те е споменал в своето завещание, мой мили приятелю?
Джизъс Мария беше човеколюбец и винаги бе изпълнен с доброта. Той се изкашля и плю.
— Дайте ми да пия! — рече той. — Гърлото ми засъхна. Ще ви кажа как стана тая работа.
Той отпи мечтателно, като човек, който е имал толкова много вино, че може, докато го пие, да си почива, може дори да разлее малко от него, без да съжалява за това.