„Да, тук ще си живеем щастливо.“ — отново си каза той.
Дани се върна възмутен от Монтерей.
— Общината иска депозит.
— Депозит?
— Да, първо искат три долара, че тогава щели да пуснат водата.
— Три долара са три галона вино! — отсъди Пайлън свирепо. — По-добре да ги изпием, а после ще заемем кофа вода от съседката мисис Моралес.
— Но ние нямаме тези три долара, за да купим виното!
— Знам това — рече Пайлън. — Може би ще трябва да заемем и малко вино от мисис Моралес. Следобедът изтичаше.
— Утре ще се обзавеждаме — каза Дани. — Утре ще мием и ще чистим. А ти ще изкорениш бурените и ще ги хвърлиш долу в дерето!
— Бурените ли? — извика ужасен Пайлън. Само за тия бурени не ми говори! — И той сподели идеята си за кокошките на мисис Моралес.
Дани се съгласи веднага.
— Приятелю мой! — възкликна той. — Радвам се, че ще живеем заедно. Сега аз ще потърся малко сухи дърва, а ти трябва да намериш нещо за вечеря.
Пайлън се сети за коняка и реши, че това е несправедливо.
„Ето че му ставам задължен — горчиво си помисли той. — Ще ми отиде свободата! Заради къщата на тоя скръндза скоро ще трябва и роб да му стана!“
Но все пак отиде да потърси вечеря.
Две улици по-нагоре, до началото на боровата гора, Пайлън срещна един недоизрасъл петел от плимутска порода, който ровеше из улицата. Петелът бе достигнал онази юношеска възраст, когато гласът става дрезгав, но краката, вратът и гърдите са още голи. Може би защото си мислеше добродушно за кокошките на мисис Моралес, Пайлън изпита съчувствие към този малък петел. Той бавно го подкара към тъмната борова гора и петелът побягна пред него.
Пайлън си мислеше:
„Бедната ми мъничка птица! Та ти си ми цялото голо-голеничко! Колко ли ти е студено в ранните утрини, когато пада сланата и въздухът преди изгрев все повече и повече се захлажда! Добрият дядо господ не винаги е добър към малките птици.“ И продължи да си мисли: „Ти сега си играеш на улицата, бедно петленце! А утре някой автомобил ще връхлети отгоре ти. И ако те убие, това ще е щастие за теб. Но той може само да ти счупи крака или да ти откъсне едното крило. Тогава през целия си живот ще се влачиш и ще страдаш. Животът ще е много тежък за теб, мой малки петльо!“
Той се движеше бавно и внимателно. От време на време петелът се опитваше да кривне встрани, но Пайлън винаги беше на мястото си и го водеше накъдето си иска. Най-сетне петелът изчезна в боровата гора и Пайлън се завтече след него.
За честта на душата му трябва да кажем, че петлето дори не изхриптя. Същото това петле, на което Пайлън предричаше да живее в страдания, умря в мир, или поне в спокойствие. А това говори доста за сръчността на Пайлън. След десет минути той излезе от гората и се отправи към къщата на Дани. Малкият петел, оскубан и лишен от крайници, се намираше на части в джобовете му. Ако имаше правило, с което се съобразяваше повече от всичко друго, то беше това: никога, при каквито и да било обстоятелства, да не носи със себе си перата, главата и краката, защото без тях никоя птица не може да бъде разпозната.
Вечерта накладоха огън от шишарки в печката. Пламъците запищяха в комина. Дани и Пайлън, добре нахранени, стоплени и щастливи, седяха на столовете и кротко се люлееха напред-назад. Докато вечеряха, те бяха запалили свещ, но сега само светлината от пролуките на печката разсейваше мрака в стаята. Връх на удоволствието бе дъждът, който зачука по покрива. Тук-таме прокапваше, по малко вода, но то бе на такива места, където не би седнал никой.
— Всичко е много добре! — каза Пайлън. — Като се сетя за нощите, когато спяхме на студа! Ето как трябва да се живее!
— Да, чудна работа — каза Дани. — От години съм бил все без къща. А сега имам две. Аз не мога да спя в двете къщи.
Пайлън не обичаше да губи време.
— Тая работа и мене ме гложди. Защо не дадеш под наем другата къща? — предложи той. Краката на Дани изгърмяха върху пода.
— Пайлън! — извика той. — Как не ми е дошло на ума досега! — Идеята все повече му харесваше. — Но кой ще я наеме Пайлън?
— Аз ще я наема. Ще ти плащам по десет долара месечно.
— Петнайсет — настоя Дани. — Къщата е хубава.
Петнайсет си заслужава.
Пайлън замърмори, но се съгласи. Той би се съгласил и на много повече, защото виждаше по Дани как се издига човек, когато живее в свой дом, а Пайлън копнееше да изпита сам такова чувство.