— Не ще е зле да се позачистят прозорците с малко сапун и вода — каза веднъж Дани.
Острият ум на Пайлън енергично се нахвърли върху поставения въпрос, макар и той да беше прекалено лесен за него. Той не изискваше усилие, достойно за неговата мощ.
— Ще влиза повече светлина — каза той. — И тогава, щом вътре е светло, няма да прекарваме толкова време на открито. А пък нощем, когато въздухът е отровен, нямаме никаква нужда от светлина.
Дани се оттегли от полесражението, защото разбра, че щом една толкова дребна забележка предизвиква такова категорично отхвърляне на предложението му, кой знае каква желязна логика би срещнал, ако настояваше повече. Прозорецът остана, както си беше, и с течение на времето нови и нови мухи, идваха да нахранят със своята кръв семейството на паяка и да оставят изсъхналите си трупове в паяжината по стъклото, нов прах се натрупваше над стария, и в спалнята цареше приятен полумрак, който даваше възможност дори и сред бял ден да се спи при здрачно осветление.
Спокойно си спяха приятелите, и само когато заран слънцето почукваше на прозореца и след като не успееше да влезе, посребряваше праха и блясваше с всички цветове на дъгата по крилете на мухите, приятелите се събуждаха, протягаха се и се оглеждаха за обущата си. Те знаеха, че щом слънцето свети, в прозореца, предната веранда е вече стоплена.
Те не се будеха бързо, не дигаха изведнъж завивките си, не увреждаха здравето си с резки движения. Не, те напускаха съня така бавно и кротко, както сапуненият мехур се издува от сламката. Все още полу-будни, полузаспали, те се изнизваха през пруста. Постепенно волята им се сгъстяваше. Наклаждаха огън, варяха си чай и го изпиваха в бурканите, а накрая се наместваха да се припекат на предната веранда. Пламтящите мухи описваха ореоли около главите им. Животът около тях пак добиваше очертанията си — същите очертания, които бе имал вчера и щеше да има утре. Разговорът започваше бавно, защото всеки от тях ценеше малкото сън, който още не го беше напуснал. От този час до късния следобед се проявяваше интелектуалното им приятелство. Тогава се повдигаха покриви, надничаше се в къщи, обсъждаха се различните доводи и се правеше равносметка на приключенията. Обикновено техните мисли се насочваха най-напред към Корнилия Руис, защото много рядко минаваше денонощие, през което Корнилия да не се замеси в някое любопитно и интересно приключение. И те бяха все такива едни особени приключения, че от тях не можеше да се извлече поука.
Слънцето блестеше в боровите иглички. Земята миришеше на сухо и хубаво. Кастилската роза пълнеше света с уханието на цветовете си. Това бяха едни от най-красивите часове за приятелите на Дани. Борбата за съществуване оставаше някъде далеч. Те отсъждаха тази или онази проява на своите ближни, но не от морална гледна точка, а от чисто човешки интерес. Всеки, който имаше да разкаже нещо хубаво, го пазеше за тия минути. Големите кафяви пеперуди идваха до розовия храст, кацаха по цветовете и бавно махаха крилете си, сякаш изпомпваха меден сок с крилата мощ.
— Видях Албърт Расмусен — каза Дани. — Идваше от къщата на Корнилия. Каква лудетина е тая Корнилия! Миг не може да стои мирно.
— Ами така си живее жената — рече Пабло. — Не съм от ония, дето дялат трески на хората, но някой път си мисля, че Корнилия е доста горещичка. На нея й се случват само две неща: любов и побоища.
— Добре де — каза Пайлън. — Какво от това?
— Тя никога няма мира — каза тъжно Джизъс Мария.
— Тя и не иска мира — каза Пайлън. — Дайте й мира и тя ще умре. Любов и побоища. Това беше хубаво казано, Пабло. Любов и побоища. И малко вино. Тогава човек винаги е млад, винаги е щастлив. Та какво е станало с Корнилия вчера?
Дани тържествуващо погледна Пайлън. Беше съвсем необичайно за него да не знае нещо, което се е случило. И сега Дани разбра по обидения и напрегнат вид на Пайлън, че той не е чувал за тази новина.
— Всички познаваме Корнилия — започна той. — Някой път мъжете й носят подаръци: кокошка, заек или зелка. Разни дребни неща, които Корнилия харесва. И тъй вчера Емилио Муриета занесъл на Корнилия едно прасенце, ей такова мъничко; хубаво, розово прасенце. Емилио намерил това прасенце в дерето. Когато го взел, старата свиня-майка го погнала, но той побягнал бързо и влязъл в къщата на Корнилия с това прасенце.
Този Емилио е много сладкодумен. Той казал на Корнилия: „Няма нищо по-хубаво от туй да си имаш прасенце. Яде, каквото му дадеш. Много мило животинче е. Ти ще го обикнеш това малко прасенце. Но ето че като порасне, характерът му ще се измени. Ще стане подло и злобно и ти няма да го обичаш вече. И тогава един ден то ще те ухапе и ти ще се ядосаш. И така ти ще го заколиш и ще го изядеш.“