Но все пак времето край морето е по-сложно, отколкото на друго място, защото в прибавка към хода на слънцето и кръговрата на сезоните и морските вълни дълбаят пътя на времето в скалите, а приливите и отливите се вдигат и падат като огромен воден часовник.
Дани започна да чувствува туптенето на времето. Той гледаше приятелите си и виждаше как всеки ден за тях е един и същ. Когато се дигаше нощем от леглото си и пристъпяше над спящите паисаноси, той изпитваше яд, че те са там. Постепенно, докато се припичаше на предната веранда, Дани започна да мечтае за дните на своята свобода. Тогава той спеше лете, в гората, а зиме, когато хванеше студът — в топлото сено на плевниците. Бремето на собствеността не тежеше върху него. Той си спомняше как името Дани ехтеше тогава като ураган. О, какви боеве! Боевете в гората с някоя побесняла кокошка под мишница! Скривалищата в дерето, докато някой побеснял съпруг откриеше измамата! Урагани и лудории, сладки лудории! Когато Дани си спомняше за отминалото старо време, той усещаше колко сладка е откраднатата храна и копнееше това време да се върне. Откак наследството го бе издигнало в обществото, той вече не се биеше така често. Пак се напиваше, но без приключения. Бремето на къщата щеше винаги да му тегне, както и отговорността към неговите приятели.
Дани започна да седи на верандата безучастен към всичко, а приятелите му го помислиха за болен.
— Да му направим чай от омайно биле — предложи Пайлън. — Защо не полежиш малко, Дани? Ние ще ти сложим топли тухли на краката.
Дани обаче не искаше нежни грижи, а свобода. Цял месец той тъгува, гледаше втренчено земята, взираше се с мрачни очи в своите вездесъщи приятели, риташе дружелюбните кучета, които се пречкаха на пътя му.
Накрая той се поддаде на копнежа си. Една нощ избяга. Отиде в боровата гора и изчезна.
Когато на заранта приятелите му се събудиха и откриха, че го няма, Пайлън каза:
— Тук е замесена жена. Той е влюбен.
Повече не се занимаваха с този въпрос, тъй като всеки мъж има право на любов. Приятелите продължиха да живеят както по-рано. Но когато мина една седмица, а от Дани нямаше и следа, те почнаха да се безпокоят. Отидоха вкупом в гората да го подирят.
— Любовта е хубаво нещо — каза Пайлън. — Не можем да се сърдим на някой мъж, че е гонил някое момиче, но едва седмица си е една седмица! Трябва да е с много гореща кръв това момиче, щом може да държи Дани цяла седмица!
Джизъс Мария също бе разтревожен.
— Дани не е човек, дето ще се затрие толкова дълго. Нещо лошо се е случило.
Пирата заведе кучетата в гората. Приятелите заповядаха на кучетата: „Намерете Дани! Той може да е болен. Може да лежи мъртъв някъде, този добър Дани, който ви позволи да спите в неговата къща.“
Пирата им прошепна: „О, лоши, неблагодарни кучета, намерете нашия приятел!“ Но кучетата щастливо размахаха опашки, хукнаха подир един заек и залаяха след него.
Цял ден паисаносите скитаха в гората, викаха Дани, гледаха по местата, които самите те биха избрали, за да спят на скрито — добрите хралупи между корените на дърветата, меките легла от борови игли, оградени с храсти. Те знаеха къде би легнал човек да спи, но не намериха и следа от Дани.
— Може да е полудял — допусна Пайлън. — Някоя тайна тревога може да е повредила ума му.
Вечерта те се върнаха в къщата на Дани, отвориха вратата и влязоха. И в същия миг се вцепениха. Някой крадец беше тършувал. Липсваха одеялата на Дани. Цялата храна беше открадната. Нямаше и две тенджери.
Пайлън мигновено се взря в Големия Джо Портаджи, но поклати глава.
— Не, ти беше с нас! Ти не си го направил!
— Дани ги е взел! — възбудено каза Пабло. — Той наистина е полудял. Той броди из горите като животно.
Големи грижи и тревоги помрачиха къщата на Дани.
— Ние трябва да го намерим — един друг се уверяваха приятелите. — Нещо лошо ще се случи с нашия приятел в лудостта му. Ако ще целия свят ще обърнем, но трябва да го открием.
Те изоставиха мързела си. Всеки ден го търсеха и почнаха да чуват странни слухове. „Да, снощи Дани беше тука! Ах, какъв пияница! Ах, какъв крадец! Знаете ли, Дани удари нашия старец с един кол от оградата и задигна цяла бутилка ракия. Що за приятели сте му, щом го оставяте да върши такива неща?“ „Да, видяхме Дани. Очите му бяха притворени и той пееше; «Да вървим, малки момичета, да вървим да танцуваме в гората!» Но ние не отидохме. Уплашихме се. Този Дани не изглежда с всичкия си.“