Тази нощ Дани, необезпокоен от дружелюбните кучета, пропълзя в къщата безшумно, като сянката на улична лампа, и подло открадна обущата на Пайлън. На сутринта Пайлън нямаше нужда от много време, за да разбере какво е станало. Той твърдо отиде на верандата, седна на слънце и погледна краката си.
— Това вече минава всяка граница — каза той. — Досега той си правеше шеги и ние търпяхме. Но сега почва да върши престъпления. Това не е оня Дани, когото познаваме. Това е друг човек, лош човек. Трябва да заловим този лош човек.
Пабло погледна със задоволство обущата си. — — Може и това да е шега — подметна той.! — Не — каза Пайлън свирепо. — Това е престъпление. Обущата не бяха много хубави, но да ги вземеш, това значи да извършиш престъпление срещу приятелството. А това е най-лошото престъпление. Ако Дани краде обущата на своите приятели, то значи, че няма престъпление, пред което да спре. Приятелите кимнаха в знак на съгласие.
— Да, ние трябва да го заловим — каза Джизъс Мария човеколюбецът. — Ние знаем, че той е болен. Ще го вържем за леглото и ще се опитаме да го излекуваме от болестта му. Трябва да изтръгнем помрачението от ума му.
— Но сега — каза Пабло, — преди да го заловим, нека като лягаме да спим, Да не забравяме да слагаме обущата си под възглавниците.
Къщата беше в положение на обсада. Всички в нея беснееха срещу Дани, а Дани си прекарваше времето много хубаво.
Рядко лицето на Торели показваше Други чувства освен подозрение и гняв. В качеството му на амбулантен продавач на алкохол и в отношенията му с жителите на Тортила Флет тези две чувства често обземаха сърцето му. Те бяха издълбали бразди по лицето му. Нещо повече — Торели не посещаваше никого. На него му стигаше да си стои в къщи, за да бъде посетен от всички. Затова сега, в ранната утрин, когато Торели се качваше към къщата на Дани и по лицето му играеше свирепата усмивка на наслада и предвкусвано щастие, децата бягаха в дворовете и го гледаха през процепите в оградите, кучетата галеха коремите си с опашки и се оттегляха назад с крадливи, изплашени погледи; а хората, които го срещаха, отстъпваха от пътеката и стискаха юмруци, за да прогонят нечестивия.
Тази заран мъгла покриваше небето. Слънцето, след множество неуспешни престрелки, се отказа и отстъпи зад сивите завеси. От боровете капеше прашна роса и лицата на малкото хора, които се виждаха, отразяваха деня с мрачни погледи и сива кожа. Нямаше сърдечни поздрави. Изцяло липсваше оня човешки идеализъм, който сляпо се надява, че този ден ще бъде по-хубав от всички останали.
Старият Рока, като видя, че Торели се усмихва, влезе в къщи и каза на жена си:
— Оня трябва току-що да е убил и изял децата си1! Ще видиш.
Торели беше щастлив, защото в джоба му имаше един сгънат скъпоценен лист. Пръстите му шареха по палтото непрекъснато и натискаха джоба, докато тихичкият шумолящ звук уверяваше Торели, че листът е на мястото си. Докато крачеше в сивата утрин, той си мърмореше.
„Змийско гнездо! — казваше той. — Аз ще изтрия тая чума, тия приятели на Дани! Няма вече да давам вино за вещи, а после да ми крадат отново вещите. Всеки от тях поотделно не е чак толкова лош, но цялото им гнездо!… Майко Богородице, само гледай как ще ги изхвърля на улицата! Тия гущери, тия въшки, тия отровни мухи! Като отидат да спят пак в гората, няма да се надуват толкова!
А й ще им дам да разберат, че Торели винаги се смее последен. Те цял ден мислят само как да ме измамят, как да съсипят имота ми и да посрамят жена ми! Сега ще видят, че Торели, този великомъченик, може и да връща удара! О, да, ще видят те!“
Така мърмореше той, докато крачеше, а пръстите му шумоляха с листа в джоба. Скръбни капки падаха от дърветата в праха. Чайките кръжаха във въздуха и трагично пищяха. Сякаш олицетворение на самата сива съдба, Торели крачеше към къщата на Дани.
В къщата на Дани беше тъжно. Приятелите не можеха да се припичат на верандата, защото нямаше слънце. Би ли могъл някой да измисли по-сериозна причина за тъга? Те бяха върнали обратно от дерето откраднатата печка и отново я бяха нагласили. Сега се бяха струпали около нея, а Джони Пом-пом, който им беше дошъл на гости, им казваше новините, които знаеше.
— Тито Ралф, — каза той — не е вече надзирател в градския затвор. Тази заран полицейският началник го изгони.
— Аз обичах Тито Ралф — каза Пайлън, — Като влезеше човек в затвора, Тито Ралф му носеше по малко вино. И той знаеше повече истории, отколкото сто души заедно. Защо си е загубил работата?