Какво, та те едва дочакаха да се изгуби от поглед! О, тия виещи се като змии, тия висящи гирлянди от зелена, жълта и червена крепова хартия! О, тия подрязани свещи и восъчни стърготини, хвърлени на пода! О, тия пощурели дечурлига, които гладко се пързалят по намазания с восък под!
Храната идваше. Купи с ориз, тенджери с димящи кокошки, ябълкови пити, които могат да ви изумят! Виното също пристигаше галон след галон. Мартинес изкопа от купчината тор в двора си цяла бъчонка с картофено уиски и го занесе в къщата на Дани.
В пет и половина приятелите крачеха нагоре по хълма, уморени и окървавени, но тържествуващи. Така трябва да е изглеждала Старата гвардия, когато се е връщала от Аустерлиц в Париж. Те видяха къщата, настръхнала от цветове. Разсмяха се и умората им мина. Бяха толкова щастливи, че сълзи бликнаха от очите им.
Мама Чипо влезе в двора, следвана от синовете си, които носеха цяло корито с доматено пюре. Паулито, тоя богат безделник, — разбута огъня под голямото котле с боб и люти чушки. Ех, тия викове, тия недопети песни, тия писъци на жени, тази обща врява на възбудени деца!…
Един автомобил с разтревожени полицаи пристигна от Монтерей. „Какво става, празненство ли ще има? Добре, добре, ще изпием по чаша вино, разбира се! Само не убивайте никого!“
А къде е Дани? Самотен, като ивица пушек в ясна студена нощ, той броди цялата вечер из Монтерей. Отиде до пощата, до гарата, до игралните домове на улица Алварадо, до кея, където черната вода се таи в траур между подпорите. Какво ти е, Дани? Какво те кара да се чувствуваш така? Дани не знае. В сърцето му имаше някаква болка, като след раздяла със скъпа жена; Обземаше го неясна скръб, като отчаянието на есента. Той отмина ресторантите, които обикновено душеше с интерес, и не му се отвори никакъв апетит. Мина край голямото заведение на мадам Цука и не размени неприлични знаци с момичетата по прозорците. Пак се върна обратно на кея. Наведе се през парапета и погледна в дълбоката, в дълбоката вода. Знаеш ли, Дани, как се излива виното на твоя живот в бурканите на боговете? Виждаш ли шествието на твоите дни в омазнената вода между подпорите? Той стоеше неподвижен и се взираше надолу.
Когато мръкна, в къщата на Дани се разтревожиха за него. Приятелите оставиха празненството и забързаха надолу към Монтерей. Те питаха:
— Виждали ли сте Дани?
— Да. Дани мина оттук преди един час. Вървеше бавно.
Пайлън и Пабло търсеха заедно. Те проследиха приятеля си по пътя, който беше извървял, и най-после го видяха на края на тъмния вълнолом. Само бледата електрическа светлина на кея го осветяваше. Бързо се отправиха към него.
Тогава Пабло не каза нищо, но след това му стана обичай винаги когато се споменеше името на Дани, да описва какво е видял, когато двамата с Пайлън са крачели по кея към Дани.
— Той стоеше там — казваше Пабло. — аз го виждах да се надвесва на парапета. Погледнах го и изведнъж видях нещо друго. Отначало помислих, че във въздуха около главата на Дани има някакъв черен облак. И тогава видях, че то беше голяма черна птица, голяма колкото човек. Тя висеше отгоре му като ястреб над заешка дупка. Аз се прекръстих и казах два пъти „Отче наш“. Докато стигнем при Дани, птицата се изгуби.
Пайлън не я беше видял. Нещо повече, той не си спомняше Пабло да се е прекръствал и да е казвал два пъти „Отче наш“. Но той не се бъркаше в тази история, защото тя не беше негова, а на Пабло.
Те стремително крачеха към Дани. Дъските на кея кухо бумтяха под краката им. Дани не се обърна. Те го хванаха под ръка и го обърнаха.
— Дани! Какво ти е?
— Нищо. Нищо ми няма.
— Да не си болен, Дани? — Не.
— Тогава защо си толкова тъжен?
— Не знам — каза Дани. — Просто така се чувствувам. Не ми се прави нищо.
Може би докторът ще ти помогне, а, Дани?
Казах ви, че не съм болен.
Тогава виж какво! — извика Пайлън, — Ние сме устроили специално за тебе празненство в твоята къща. Цялата Тортила Флет е там, има и музика, и вино, и печени кокошки! Има може би двайсет или трийсет галона вино. И украса от цветна хартия. Не искаш ли да дойдеш?
Дани вдъхна дълбоко. За миг той се обърна към дълбоката черна вода. Може би той тихо изричаше предизвикателство към боговете.
Той се извърна към приятелите си. Очите му бяха трескави.
— Вие сте прави, по дяволите! Искам да дойда! Бързо! Жаден съм. Има ли момичета?
— Колкото щеш момичета! Всички момичета!
— Хайде тогава! Бързо!
Той ги поведе и се затича по хълма. Дълго преди да стигнат, те вече чуваха нежната музика между боровете и пискливите звуци на възбудени, щастливи гласове. Тримата закъснели пристигнаха със страшен спринт. Дани вдигна глава и зави като койот. Поднесоха му буркани с вино. Той отпи от всеки един.