Но по пътя купи два галона вино.
„Така е по-добре — помисли си той. — Ако му дам чиста пара, това няма да покаже колко близък ми е на сърцето моят приятел. Съвсем друго си е подаръкът. И ще му кажа, че двата галона струват пет долара.“
Това беше глупаво и Пайлън го разбираше, но реши да си го позволи. Никой в Монтерей не знаеше по-добре от Дани цената на виното.
Пайлън вървеше радостно. Бе решил да стори това, което бе измислил, и носът му се насочи право към дома на Дани. Крачеше бавно, но твърдо във вярната посока. Под всяка мишница носеше книжна торба и във всяка торба имаше шише с галон вино.
Беше пурпурен здрач, онова хубаво време, когато дневната дрямка е минала, а насладите и разговорите на вечерта още не са започнали. Боровете чернееха в небето, а всички предмети по земята бяха замъглени от смрачаването. Само небето беше ясно като тъжен спомен. Чайките мързеливо се прибираха по крайбрежните скали след дневното си посещение във фабриките за рибни консерви.
Пайлън обичаше красотата и мистиката. Той вдигна очи към небето, а душата му изскочи от тялото и отлетя при вечерната заря на слънцето. Онзи несъвършен Пайлън, който интригантствуваше и се биеше, който пиеше и псуваше, бавно се провлачи назад и един друг, замислен и лъчезарен Пайлън се вдигна до чайките, които къпеха нежните си криле в здрача. Той бе красив и неговите мисли не бяха опетнени от себелюбие и долни страсти. И хубаво би било да се знаят мислите му в тоя миг.
„Татко наш, ти си нейде в здрача! — мислеше си той. — Тия птици летят край челото на нашия отец! Мили птици, мили чайки, как ви обичам всичките! Вашите плавни криле милват сърцето ми, както ръката на добрия стопанин милва пълния корем на заспалото куче, както ръката на Исус милва детските главички! Мили птици! — мислеше си той. — Отлетете до Светата майка на сладкото страдание и й дайте моето открито сърце! — И тогава той произнесе най-хубавите думи, които знаеше: — Аве Мария, ти, пълна с благодат!“
Краката на лошия Пайлън бяха спрели да се движат. В същност лошият Пайлън за миг бе спрял да съществува. (Чуй това ти, всевиждащ ангеле, който държиш сметка за делата ни!) Не е имало, няма и не ще има по-чиста душа от душата му в тоя миг. Лошият булдог на Галвес доближи изоставените крака на Пайлън, които самотно стояха в мрака. И булдогът на Галвес изсумтя и отмина, без да ухапе краката.
Една пречистена и спасена душа е двойно по-заплашена от злото, тъй като всичко в света се обединява срещу нея. Дори сламките под коленете ми — казва свети Августин — крещят, за да ме откъснат от моята молитва!
Душата на Пайлън не беше предпазена дори от собствените си спомени, защото, докато гледаше птиците, той си спомни, че мисис Пастано понякога смилаше месо от чайки, за да готви тамали, и този спомен го накара да усети глад, а гладът смъкна обратно душата му от небето. Продължи да върви и пак се превърна в същата коварна смесица от добрина и злина. Лошият булдог на Галвес се обърна, заръмжа и тръгна назад, като вече съжаляваше, че е пропуснал великолепната възможност да ухапе Пайлъновите крака.
Факт установен и отбелязан в много истории, е, че душата, способна да извърши най-голямото добро, е способна да извърши и най-голямото зло. „Кой би могъл да бъде по-греховен от новозаблудения свещеник?“ кой — по-похотлив от доскорошната девственица? А може би само така ни се вижда!
Току-що завърнал се от небето, Пайлън, без да съзнава, беше твърде възприемчив към всяка зла сила, към всяко нечисто влияние, което изпълваше нощта около него. Наистина краката му още вървяха към дома на Дани, но в тях вече нямаше нито желание, нито убеждение. Те чакаха и най-малкия знак, за да сменят посоката. Той вече си мислеше как ще се напие, ако изпиеше сам двата галона вино, и нещо повече — колко дълго можеше да го държи.
Беше почти мръкнало. Прашният път не се виждаше, нито се виждаха канавките от двете страни. Не трябва да се извлича никакъв етичен извод от факта, че в този миг, когато мислите на Пайлън бяха достигнали колебливото като перце равновесие между великодушието и себелюбието, в същия този миг се случи Пабло Санчес да седи в хендека край пътя и да изпитва нужда от цигара и чаша вино.
Ах, молитвите на милионите хора — колко често те трябва да се сблъскват и унищожават едни други по пътя си към божия трон!
Най-напред Пабло чу стъпки, после видя една неясна фигура и накрая позна Пайлън.
— Хей, амиго! — извика той възторжено, — Какъв е тоя тежък товар, дето си го понесъл?
Пайлън спря като закован и погледна в хендека.
— Аз мислех, че си в затвора — рече той свирепо. — Чух, че са те хванали с гъска?