— Ами кой го счупи? — дигна глава учителят.
— Аз, учителю — едвам проговори Павел и наведе глава. Ушите му се зачервиха. Две сълзи се търкулнаха между луничките.
Учителят не вярваше на ушите си. Павел — най-кроткото момче, да счупи стъклото! Не може да бъде!
— Как го счупи? — попита той.
— С глава го счупих. Радул ме блъсна и аз ударих стъклото.
— Сега какво ще правиш? — замислено проговори учителят.
— Ще го платя! — отвърна с твърд глас Павел. — Аз имам скътани пари. Нали цяло лято работих в тухларницата на дяда Митрофана. Ще купя ново стъкло.
Учителят приближи чина и помилва Павла по главата.
— Не бързай, Павле, да носиш пари. Аз ще намеря стъкло отнякъде, а пък ти си дръж парите. Като рукнат дъждовете — ще си купиш гумени цървули. Ти си много слабичък и не бива да ходиш бос по студените кални улици.
В туй време Радул посрещна Пънча пред училищната врата и започна да го тегли за ръкава.
Пънчо беше закъснял както винаги. Той едвам си влачеше краката, търкаше сънените си очи и думаше:
— Чакай бе, какво си ме задърпал?
— Бързай — викаше Радул, — учителят донесе цяла кошница, пълна с бонбони. В сребърни книжки. За всички има по две, а за тебе — три. Тичай, докато не са ги излапали другите!
— По какъв случай? — попита Пънчо.
— Вчера изкопал едно гърне с пари. Брей, че късметлия учител!
Пънчо се засили. Ритна вратата и ококори очи.
— Къде е кошницата?
Учителят го посрещна.
— Ела ми, ранобуднико! — проговори той и заведе Пънча и Радула до стената.
— Така ще стоите прави до края на часа. И двамата сте наказани. Пънча наказвам, защото закъснява всяка сутрин. А Радула — защото ме излъга.
Сега всички внимавайте! Ще ви разкажа новия урок. Вие, деца, знаете, че вашите майки пекат в пещите хубави зачервени хлябове. Я ми кажете какво друго мятат в добре затоплените пещи?
— Баници! — обади се един ученик.
— Друго?
— Гергьовски агнета.
— Друго?
Децата се замислиха. Пръв се досети Павел. Дигна ръка.
— Кажи, Павле!
— Тикви, учителю! — извика Павел.
— Така, вашите майки пекат есенно време в пещите тикви. Сега ще ви разкажа нещо за тиквата.
Като чуха думата „тиква“, всички насочиха очи към Радула. Неговият прякор беше „Празна тиква“. Радул ги изгледа стръвнишки, стисна юмрук и се закани. Учителят взе тебешира и нарисува на черната дъска една голяма тиква със закривено рогче.
Тошко слушаше урока с отворени уста и дълбоко внимание — учуден и поразен от знанията на учителя.
През втория час децата писаха нещо с голяма мъка. Пъшкаха, подсмърчаха и езиците им висеха, изкарани навън. Третият час премина в песни. Всички ревяха като магарета. Тошко си запуши ушите. Удари последният звънец. Стаята се изпразни за миг. Гладните ученици изхвръкнаха. Остана само Пънчо. Той отвори вратичката на печката и попита:
— Хей, приятелю, запомни ли урока за тиквата? Аз нищо не чух, защото бях прав. А когато съм прав, нямам памет.
Тошко поклати глава, с което искаше да каже, че е запомнил всичко, дума по дума. Дори се опита да говори.
— Тик! Тик! — издума той.
— Искаш да кажеш тиква! — зарадва се Пънчо. — Чудесно! Когато учителят ме накара да разкажа за тиквата, ти ще ми подсказваш. Брей, че умна глава имам! Намерих кой да ми учи уроците. Сега хайде отнеси ме в къщи. Там ще хапнем и ще напоим кравата.
ШЕТАЧИ
Като излязоха вън, Тошко се наведе и Пънчо го яхна. Маймунекът се затече като конче през училищната градина. Кривна през лехите. Ненадейно Пънчо закрещя:
— Стой! Змия!
Тошко спря втрещен и пусна Пънчо на земята. Размаха ръце и почна да се дърпа назад. Пред него се гърчеше една огромна черна змия. До съседната слива беше изправена секирата, с която училищният прислужник кастреше дърветата. Без да мисли много, Пънчо грабна секирата, удари змията и я разсече на две. Тогава от разсечената змия рукнаха две силни водни струи.
— А бе ти какво направи? — уплашено извика Тошко. — То не било змия, ами каучуковата тръба, с която прислужникът полива градината. Бягай да бягаме, защото прислужникът ще ни отреже ушите!
Като зайци Тошко и Пънчо прескочиха оградата и запрашиха към Пънчовата къща.
Запъхтени влязоха в двора. Тошко Африкански боязливо се озърна да види дали няма куче. „Няма куче! — пое дъх маймунчо с облекчение. — Само страхливите хора хранят кучета, за да ги пазят.“
Пънчо, за да не се изкачва горе по стълбата, хвърли учебниците си в стаята през отворения прозорец. Почеса се по гърба и рече:
— Тази сутрин, като тръгваше на нивата, мама ми поръча да свърша нещо, но аз, нали бях сънен, нищо не помня.