— Като го хванем, какво ще го правим? — попита Агудо.
— Първо, ще му вържем ръцете.
— Второ?
— Второ, ще го обесим на едно дърво, трето — ще го заколим, четвърто — ще го застреляме, пето — ще го опечем на шиш и като му излезе душата, ще го отведем при началника. Той трябва да отговаря за престъпленията си.
Тъкмо в туй време пъдарският поглед падна върху шарения крачол на Тошка, който си беше протегнал единия крак вън от колибата.
— Ето го Гривчо Страшника! — извика Гудо разтреперан и търти да бяга назад, но пушката му се препречи между две дървета и го задържа. Гудо падна, почна да рита и да се моли:
— Господин разбойник, смили се над мене! Аз съм сиромах човек. Къщата ми е пълна догоре с мънички дечица. Аз съм баща на седемнадесет деца. Ако ме погубиш, кой ще им носи хлебец да ручат?
Агудо стоеше като втрещен. Той гледаше с опулени очи към колибата и мигаше. В колибата беше тъмно. Най-сетне разбра, че разбойникът спи дълбоко.
— Млък! — изшътка той на Гуда. — Разбойникът спи. Трябва да постъпим умно. Ела да го вържем както спи!
Двамата юнаци се приближиха на пръсти. Тошко спеше с разперени ръце и хъркаше. Пъдарите му вързаха двете ръце и го сритаха.
— Ставай, разбойнико! — извика Гудо.
— Дигай се, хей! — изрева Агудо.
Ала Тошко беше заспал много дълбоко и не ги чуваше. Изправиха го седнал. Тошковата глава увисна надолу като звънец. Тикнаха му една сламка в носа, гъделичкаха го по петите, но той продължаваше сладко да спи. Най-сетне Гудо грабна кратунката на овчаря и се затече до съседното кладенче. Напълни я със студена вода. Върна се в колибата и започна да залива главата на сънливия Тошко. Тогава Тошко, целият измокрен, се стресна, отвори очи, замига и изкрещя с див глас. Цялата гора екна. Като безумен маймунекът удари на бяг, прескунди се два-три пъти и се загуби между дърветата.
Гудо и Агудо останаха с отворени уста.
— А бе ние — изпъшка Гудо — му вързахме ръце, а пък забравихме да му вържем краката! Други път, като го намерим заспал — ще му вържем най-напред краката.
И двамата пъдари от Гъбаре си тръгнаха с наведени глави.
В ГОРАТА
С пушка на рамо в гората вървеше един ловец. Бай Падежко Дерикожев. Крачи, свири — мечка дири. Едно паче перо стърчи на шапката му. Като стигна най-потуленото място, ловецът извади от ловната си торба въже. Размота го. Завърза единия край на въжето за дънера на близката белокора бреза, а на другия край направи примка. Потули се зад една хралупа, приготви си пушката: зъби трака — мечка чака.
След като се изтръгна от лапите на пъдарите Гудо и Агудо, Тошко Африкански съблече затворническите дрехи и лудо се затече през гората.
Прескачаше грохналите стари дървета и плахите зайчета, които се изпречваха напреде му. И както се носеше като елен в горската самотия, без да ще, се навря в примката на ловеца Дерикожев. Дръпна силно въжето. Примката стегна крака му. Започна да врещи като яре.
— Хванах звяра. Сега ще му тегля куршума — рече ловецът и се прицели. — Бум! — екна цялата гора. Гърмежът се понесе далеко и заглъхна в дълбочината. Бял дим закри звяра от погледа на отличния стрелец. Когато подир малко димът се разнесе, бай Падежко потърси плячката си. Но що да види? Сачмите на пушката улучили въжето и го скъсали, а от звяра няма следа. Побягнал.
— Щеше да ме утрепе проклетият дивак! — продума Тошко, като се спря задъхан подир дълго бягане в една глуха долчина. Пое дъх, пи една вода от ручея — за да не му се пукне сърцето, и легна на тревата. Загледа се нагоре към облаците, които бягаха над върхарите, и се замисли над своята нерадостна маймунска съдба. Спомни си родния край. В душата му оживяха отколе забравени образи. Пред очите му зашумяха вековните гори на Конго. Ето ги мъничките маймунчета „тити“! Когато започне да вали поройният дъжд — те, миличките, треперят като треперушки, гушат се една до друга и се топлят взаимно. Студените капки ги плашат. Като слепи котенца, изхвърлени от стопаните под някой мост, скимтяха жаловито и безпомощно тия маймунчета… Жаден да види какво става по света, Тошко Африкански реши да напусне Конго и да отиде при белите хора. Спусна се покрай брега на една река, седем дни вървя и стигна до един град. Край града имаше широка поляна. На поляната маймунекът видя една голяма метална птица. Навря се в корема й, скри се под едно меко кожено седалище и търпеливо зачака. На другия ден птицата забръмча и се издигна към небето. Полетя над пустинята и над моретата. Два дни летя чудната птица. На третия ден кацна пак на едно широко поле, където имаше двадесетина метални птици.