Дейвид Балдачи
Тотален контрол
На Спенсър, единственото малко момиченце, което може да ме направи така еуфорично щастлив и така невероятно да ме ядоса — обикновено в рамките на няколко секунди. Татко те обича с цялото си сърце.
1.
Апартаментът беше малък и неугледен. Миришеше на застояло, явно бе отдавна занемарен. Все пак оскъдната мебелировка и личните вещи бяха чисти и добре подредени. Няколко стола и масичката явно бяха старинни и скъпи. Най-големият обитател на миниатюрната всекидневна беше една фино резбована кленова библиотека, която със същия успех би могла да бъде и на луната — толкова не на място изглеждаше в скромното невзрачно жилище. Повечето от книгите, старателно подредени по рафтовете й, бяха на икономическа тематика, посветени на международната монетарна политика и сложни инвестиционни теории.
Стаята се осветяваше единствено от лампиона, намиращ се до протритото канапе. Светлият кръг очертаваше мъж с тесни рамене, който бе затворил очи, сякаш спеше. Елегантният часовник на китката му показваше четири сутринта. Маншетите на класическия сив панталон висяха над черни обувки с пискюли. По предната част на бялата му колосана риза се спускаха зелени тиранти. Яката на ризата беше разкопчана, двата края на вратовръзката висяха на гърдите. Плешивото теме беше нещо второстепенно, защото в първия момент на очи се набиваше гъстата стоманеносива брада, която ограждаше широко, прорязано от дълбоки бръчки лице. Все пак, когато отвори рязко очи, всички други елементи на това лице се загубиха — очите бяха кестеново кафяви, пронизващи. Сякаш се уголемиха колкото орбитите си и огледаха стаята.
Болката сряза мъжа и той впи пръсти вляво, под сърцето. Всъщност тази болка беше навсякъде. Само произхождаше от мястото, което ръката му стискаше с такава жестока, макар и напразна отмъстителност. Пъшкаше тежко, лицето му беше силно изкривено. Ръката се плъзна надолу към апарата, закрепен на колана. Беше помпа, свързана със скрит под ризата катетър, влизащ в гръдния му кош. Пръстът му напипа бутона и помпата незабавно изпрати в кръвта му извънредно силна доза обезболяващо, по-голяма от тази, която непрекъснато изпускаше на равни интервали. Постепенно болката утихна. Но щеше да се появи отново — както винаги.
Мъжът се облегна изтощен. Лицето му беше станало лепкаво, съвсем чистата му риза бе подгизнала от пот. Слава богу, че помпата можеше да подава по-големи дози. Той умееше да издържа чудовищна болка и с лекота да преодолява всякакви физически неудобства, но звярът, който сега разяждаше вътрешностите му, бе нещо съвсем друго. Мъжът се питаше кое ще настъпи по-рано — смъртта или моментът, в който лекарството ще престане да действа. Молеше се да е първото.
Отиде със залитане до банята и се погледна в огледалото. В този момент Артър Либерман се разсмя. Почти истеричният му вой се извиси към тавана и се разнесе между стените на малкия апартамент. След миг се превърна в стенание и мъчително повръщане. Малко по-късно Либерман смени мократа риза с чиста и застана пред огледалото в банята, за да завърже папийонката си. Бяха го предупредили, че може да очаква резки промени в настроението си. Тръсна глава. Винаги се бе грижил за себе си. Не пушеше, не пиеше, подбираше внимателно храната си, редовно се занимаваше с физически упражнения. Сега, на шейсет и две, изглеждаше младолик, но нямаше да доживее до шейсет и три. Този факт бе потвърден от толкова много специалисти, че най-накрая дори неистовото му желание за живот бе пречупено. Но нямаше да си отиде мирно и тихо. Оставаше му да изиграе още една карта. Усмихна се, защото изведнъж си даде сметка, че приближаващата смърт му осигурява възможност да маневрира, каквато не бе имал досега. Каква ирония: бляскавата му кариера да завърши по такъв недостоен начин! Само че сътресението, което щеше да съпроводи напускането му, си струваше. Засега. Влезе в малката спалня и спря колкото да погледне снимките върху бюрото. В очите му се появиха сълзи и той бързо напусна стаята.
Точно в пет и половина Либерман излезе от апартамента и се спусна с малкия асансьор. Долу го очакваше лимузина с блестящи бели правителствени номера, с работещ двигател. Шофьорът му отвори вратата, докосна шапката си с върховете на пръстите в знак на уважение към високопоставения пътник, но както винаги не последва реакция. Потеглиха веднага.
По времето, когато колата на Либерман излизаше на околовръстното шосе, на международното летище Дълес от хангара изтеглиха реактивен самолет „Маринър L800“ и се заеха да го подготвят за директен полет до Лос Анджелис. След редовната проверка на системите започна зареждането с гориво. Авиокомпанията „Уестърн Еърлайнз“ бе поверила тази дейност на подизпълнител. Цистерната, ниска и обемиста, бе спряла под дясното крило. Резервоарите на модел L800 се намираха в двете крила и във фюзелажа. Капакът — на около една трета от дължината на крилото — беше отворен, дългият горивен шланг бе проврян във вътрешността и фиксиран за резервоара. През това крило се зареждаше целият самолет. Мъж с изпоцапан работен комбинезон и дебели ръкавици следеше измервателните прибори, докато силно запалителната смес се вливаше в машината. След малко се огледа — вече товареха пощенските пратки и багажа на пътниците. Когато се увери, че никой не го наблюдава, вдигна едната си ръка и напръска откритата част на резервоара около гърловината с някакво вещество от пластмасов флакон. Металът заблестя. При по-внимателно вглеждане човек би забелязал ситни капчици по повърхността на резервоара, но никой нямаше да се взира чак толкова. Дори механикът, който щеше да извърши последния оглед преди полета, нямаше да открие тази малка изненада.