Спомни си нощта. Новината на Джейсън наистина я бе изненадала. Когато обаче се замисли за следствията, почувства как устните й се разтеглят в усмивка. Гордееше се с Джейсън. Той заслужаваше подобен успех повече от всеки друг. Сега чувстваше угризения, че му бе затворила телефона. Когато го видеше пак, трябваше да компенсира грешката си.
Сидни отвори вратата, мина забързано през богато обзаведеното фоайе и отвори вратата на кабинета си. Провери електронната поща и оставените съобщения. Нищо спешно. Натъпка в куфарчето си документите, които щяха да са й нужни за пътуването, грабна самолетните билети и пъхна преносимия компютър в кожената му калъфка. Записа порой от устни инструкции за секретарката си и четирима други адвокати от фирмата, които й помагаха. Достатъчно натоварена, успя да се довлече някак до асансьора.
Предаде багажа си на летището и след няколко минути зае мястото си в самолета — боинг 737. Беше сигурна, че ще излетят навреме и ще пристигнат навреме на нюйоркското летище Ла Гуардия след около петдесет минути. За нещастие, пътят с кола от летището до града отнемаше толкова време, колкото и прелитането на разстоянието, около двеста и трийсет мили, от националната столица до столицата на финансовия свят.
Както обикновено самолетът бе пълен. Сидни зае мястото си и забеляза, че до нея седи възрастен мъж, облечен в старомоден костюм на ситни райета, с жилетка. На фона на колосаната му риза се открояваше ярко червена вратовръзка с голям възел. В скута си държеше протрито кожено куфарче. Гледаше през прозореца, а пръстите му се свиваха и отпускаха нервно. Около ушите му стърчаха бели кичури. Яката на ризата му висеше свободно около кльощавия врат. Сидни забеляза, че по лявото слепоочие и над горната му устна има капчици пот.
Самолетът се добра тромаво до главната писта. Елероните се раздвижиха и застанаха надолу в положение за излитане и това сякаш поуспокои възрастния мъж. Той се обърна към Сидни.
— Вече гледам само това. — Гласът му беше дълбок и груб, украсен от провлечените обертонове на южняшкия говор.
Сидни го изгледа с любопитство.
— Кое?
Той посочи малкия илюминатор.
— Проклетите плоскости трябва да застанат така, че това нещо да може да се издигне над земята. Спомняте ли си онзи самолет от Де-тройт? — Произнесе името на града, сякаш се състоеше от две думи. — Проклетите пилоти забравили да ги сложат в правилно положение и всички на борда измряха, освен едно малко момиченце.
Сидни хвърли бегъл поглед към прозореца.
— Сигурна съм, че пилотите знаят за тези неща — отвърна тя и въздъхна. Последното нещо, от което имаше нужда сега, беше страхлив пътник. Отново насочи вниманието си към бележките, за да прегледа още веднъж представянето си, преди стюардесите да минат и да накарат всички да оставят вещите си под седалките. Когато видя, че тръгват да проверят салона за последен път, тя прибра листата в куфарчето си и го мушна под предната седалка. През илюминатора се виждаше тъмната вълниста повърхност на река Потомак, осеяна с чайки. От разстояние приличаха на плуващи топки смачкана хартия. Първият пилот бодро обяви, че самолетът им е следващ по ред на опашката за излитане.
Няколко секунди по-късно машината се отдели от пистата. След като направи плавен ляв завой, за да избегне забраненото за полети пространство над Капитолия и Белия дом, постепенно се издигна.
Скоро след като самолетът застана хоризонтално на височина от десет хиляди метра, покрай тях мина количката с напитки. Сидни взе чаша чай и обичайното пликче солени фъстъци. Възрастният мъж до нея поклати глава, когато го попитаха какво желае, и продължи тревожно да гледа през илюминатора.
Сидни се наведе и извади куфарчето си с надеждата да успее да поработи през следващия половин час. Облегна се удобно и извади няколко листа. Преди да се съсредоточи върху съдържанието им, забеляза, че възрастният продължава да се взира навън, през дебелото стъкло. Дребното му тяло беше напрегнато — той преживяваше всяко друсване, вслушваше се във всеки звук, който би могъл да вещае катастрофа. Изражението на Сидни омекна. Да те е страх е достатъчно трудно само по себе си. Да си мислиш, че си сам в това, усложнява положението още повече. Тя протегна ръка, потупа го леко по дланта и му се усмихна. Той се обърна бързо към нея и отвърна на усмивката й, леко смутен. Лицето му почервеня.