Младежът взе едната от чантите й и тръгна към изхода.
— Обадих се във Вашингтон и получих описанието ви. Предпочитам да го направя, вместо да рискувам да не забележите табелата. Тук всички бързат и никой не гледа какво става наоколо. Човек трябва да се подсигури. Колата е пред входа. Може би ще е добре да закопчаете палтото си. Навън е ужасно студено.
Когато минаха покрай гишетата за регистрация, Сидни се поколеба. Навсякъде имаше огромни опашки от пътници, които се опитваха да се надпреварват с един свят, чиито изисквания все повече и повече надвишаваха човешките възможности. Тя бързо се огледа за служител на авиолиния, останал без работа. Видя единствено униформени носачи, които спокойно мъкнеха багаж сред истерията на трескавите пътници. Хаосът беше пълен, но това беше нормалният хаос.
Шофьорът я погледна.
— Всичко наред ли е, мисис Арчър? Не се ли чувствате добре? — През последните няколко секунди бе пребледняла още повече. — В колата имам тиленол. Ще ви ободри. И на мен ми призлява в самолет… с този рециклиран въздух… Все едно, когато излезете навън, ще се почувствате по-добре. Ако, разбира се, въздухът в Ню Йорк може да се смята за свеж. — Усмихна й се.
Усмивката му внезапно изчезна, защото Сидни се втурна нанякъде.
— Мисис Арчър! — Забърза след нея.
Сидни настигна една униформена жена, чиито отличителни знаци показваха, че е служител на „Американ Еърлайнз“.
Трябваше да минат няколко секунди, докато Сидни успее да формулира въпроса си. Очите на младата жена се разшириха.
— Не съм чула нищо такова. — Каза го много тихо, сякаш за да не обезпокои някои от хората наоколо. — Откъде научихте? — Когато Сидни й обясни, жената само се усмихна. По това време шофьорът вече беше при тях. — Вижте, току-що излизам от инструктаж. Ако се бе случило нещо подобно, щях да го знам, повярвайте ми.
— Ами ако се е случило току-що? Искам да кажа… — Сидни повиши глас.
— Госпожо, всичко е наред, разберете. Наистина. Няма защо да се безпокоите. Това е най-безопасният начин за пътуване. — Жената улови едната й ръка здраво, усмихна се на шофьора окуражително, обърна се и се отдалечи.
Сидни остана на място още няколко секунди, загледана след нея. След това пое дълбоко дъх, озърна се и поклати отчаяно глава. Тръгна към изхода и погледна шофьора, сякаш го виждаше за първи път.
— Как се казваш?
— Том Ричардс. Хората ме наричат Томи.
— Томи, откога си на летището тази сутрин?
— Ами… около половин час. Предпочитам да идвам малко по-рано. Бизнесмените… хм… хората нямат нужда от транспортни главоболия, нали?
Стигнаха до изхода и леденият вятър блъсна Сидни по зачервеното лице. Тя се олюля за момент и Томи я улови за лакътя, за да я подкрепи.
— Не изглеждате много добре, мисис Арчър. Искате ли да ви заведа на лекар?
Сидни възвърна равновесието си.
— Добре съм. Да се качваме в колата.
Томи сви рамене и я отведе при блестящ линкълн. Отвори й вратата и изчака да се качи.
Сидни се облегна на седалката. Дишаше трудно, виеше й се свят. Томи седна зад волана и запали двигателя. Погледа я в огледалото.
— Слушайте, не искам да ставам досаден, но все пак… добре ли сте?
Тя кимна и успя да се поусмихне.
— Добре съм, благодаря.
Пое пак въздух, разкопча палтото, оправи роклята си и кръстоса крака. Купето на лимузината беше много топло и след краткия престой на студа Сидни си даде сметка, че всъщност никак не се чувства добре. Погледна тила на шофьора.
— Томи, чу ли нещо за самолетна катастрофа днес? Докато беше на летището или по новините?
Томи повдигна вежди учудено.
— Катастрофа? Не, не съм чул. Цяла сутрин слушах новини по радиото. Кой казва, че се е разбил самолет? Това е налудничаво. Имам приятели в повечето авиолинии. Щяха да ми кажат.
Погледна я боязливо, сякаш изведнъж се бе усъмнил в душевното й здраве.
Сидни не отговори, а се отпусна назад. Взе клетъчния телефон от мястото му и набра офиса на „Тайлър, Стоун“ в Ню Йорк. Погледна часовника си. Беше рано. Срещата нямаше да започне преди единайсет. Тя наруга мислено Джордж Биърд. Знаеше, че шансовете мъжът й да е загинал при самолетна катастрофа са едно на милион, при това предполагаема катастрофа, за която засега знаеше само един примрял от страх старец. Поклати глава и най-накрая се усмихна. Цялата история беше абсурдна. Джейсън сигурно работеше на компютъра си, пиеше второто кафе след закуска или, още по-вероятно, гледаше филма в самолета. Пейджърът му, изглежда, събираше прах на нощното му шкафче. Щеше да му даде да разбере, когато се върне. Джейсън щеше да й се смее, но все едно — в момента страшно й се искаше да чуе тъкмо този смях. Свърза се.