— Когато кацнем, ще ти дам лимузината, за да те откара у дома. Имаш ли деца?
— Дъщеря. — Сидни се втренчи в него озадачена, че разпитът е приключил толкова скоро.
— Само кажи на шофьора къде и ще минете да я вземете. На детска градина ли е? — Сидни кимна. Гембъл поклати глава. — Всички деца в наше време са в проклетите детски градини.
Сидни се замисли за плановете си да си остане у дома, за да се грижи за Ейми. Сега вече беше самотна майка. Мисълта я накара да изтръпне. Ако Гембъл не беше там, сигурно щеше да рухне на пода. Вдигна очи към него и видя, че я гледа и навъсено разтрива челото си с ръка.
— Имаш ли нужда от още нещо?
Тя успя да вдигне празната чаша.
— Благодаря. Това ми помогна.
Той взе чашата.
— Алкохолът обикновено помага. — Обърна се, за да излезе, но спря. — „Трайтън“ се грижи за служителите си, Сидни. Ако имаш нужда от нещо… пари, уреждане на погребението, помощ за къщата или детето… имаме хора, които ще се погрижат за това. Не се притеснявай да ни потърсиш.
— Няма. Благодаря.
— И ако искаш да поговориш с някого за… нещата… — веждите му се вдигнаха многозначително — … знаеш къде да ме намериш.
Излезе и Ричард Лукас отново зае поста си. Сидни затвори очи. Леко трепереше. Самолетът продължаваше да ръмжи. Единственото, което й се искаше сега, беше да прегърне дъщеря си.
11.
Слънцето все още не беше изгряло. Мъжът седна на леглото и събу панталоните си. Тялото му беше мускулесто. По левия му бицепс се виеше татуирана змия. Край вратата на стаята стояха три натъпкани сака. Американски паспорт, няколко самолетни билета и други документи го очакваха, както му бе обещано. Бяха в малка кожена чанта, оставена върху единия от саковете. Името му щеше да се промени още веднъж, не за първи път през изпълнения му с престъпления живот.
Повече нямаше да зарежда самолети с гориво. Повече нямаше да има нужда и да работи. Прехвърлянето на парите в офшорната банкова сметка беше потвърдено. Разполагаше със сума, каквато не бе виждал през целия си живот, независимо от усилията, които бе полагал. Въпреки богатия си престъпен опит ръцете му трепереха, когато извади перуката, зелените очила и цветните контактни лещи от малка чантичка. Макар и да бе сигурен, че преди някой да се досети какво всъщност се е случило, ще минат седмици и месеци, трябваше да съобрази плановете си с най-лошия възможен сценарий — в професията му това беше задължително. Означаваше да избяга незабавно и при това далеч. Беше готов да направи и двете.
Замисли се за скорошните събития. Беше захвърлил празния пластмасов флакон в река Потомак — никога нямаше да го намерят. Нямаше да намерят отпечатъци, не бе оставил никакви физически улики. Ако изобщо някога попаднеха на каквато и да било следа, водеща към него, нямаше да го открият. Освен това името, под което бе живял през последните два месеца, щеше да ги отведе в напълно погрешна посока. И преди беше убивал, но не в такъв мащаб и не толкова анонимно. Винаги бе имал причина да го направи — ако не лична, то поне на този, който го бе наел. Големият брой и анонимността на жертвите този път успя да пробуди дори неговата закоравяла съвест. Не бе останал достатъчно дълго, за да види кой се качва на самолета. Бяха му платили да свърши определена работа и той се бе справил. Сега щеше да използва огромната сума, която имаше на разположение, за да забрави как я е спечелил. Смяташе, че няма да му отнеме много време.
Седна пред малкото огледало, подпряно на тоалетната масичка. Сложи си перуката — къдравата му черна коса стана вълниста и руса. На вратата висеше нов костюм, чиято елегантност рязко го отличаваше от дрехите, които бе захвърлил преди малко. Наведе глава и се съсредоточи върху поставянето на контактните лещи, които щяха да направят очите му от безлично кафяви впечатляващо сини.
Надигна се, за да провери резултата в огледалото, и почувства дългата цев на зиг Р229 да се опира в основата на черепа му. С изострените сетива на обладан от страх човек забеляза, че заглушителят е дълъг колкото самата цев.
Пълното му стъписване продължи не повече от секунда. Усети студенината на метала на тила си, видя тъмните очи, вторачени в него от огледалото, присвитите устни. Това изражение беше подобно на неговото, преди да натисне спусъка. Той винаги смяташе отнемането на човешки живот за сериозна работа. Сега като хипнотизиран наблюдаваше как друг изпълнява стария ритуал. После с изненада забеляза как лицето зад него се изкриви от гняв и ненавист — чувства, на които самият той никога не се бе поддавал по време на екзекуция. Очите му се разшириха, когато показалецът на убиеца се сви върху спусъка. Устните му помръднаха, за да изрекат нещо, може би ругатня, но думите закъсняха, куршумът разкъса мозъка му преди това. Залитна назад от удара, после се свлече върху масичката отпред. Убиецът бутна безжизненото му тяло в малката пролука между леглото и стената и изпразни пълнителя в гърдите му. Въпреки че сърцето на жертвата вече не изпомпваше кръв, на местата, където проникваха куршумите, се образуваха неголеми кървави петна. Автоматичният пистолет падна до тялото.