Стрелецът излезе спокойно от стаята, като спря, за да направи две неща. Първо взе кожената чанта с новите документи на мъртвеца. После, в коридора, включи климатика на пълна мощност. След десет секунди вратата на апартамента се отвори и затвори. Настъпи тишина. Бежовият килим в спалнята бързо добиваше грозен ален цвят. Съвсем скоро сумата в офшорната банкова сметка щеше да бъде сведена до нула, а самата сметка щеше да бъде закрита до час. Титулярът й вече нямаше нужда от нея.
Беше едва седем сутринта. Навън все още цареше мрак. Седнала на кухненската маса, облечена в стария си пеньоар, Сидни Арчър бавно затвори очи и още веднъж се опита да си внуши, че това е само кошмар, че съпругът й е все още жив и всеки момент ще влезе през пътната врата. Щеше да е усмихнат, да донесе подарък за дъщеря си и дълга, успокояваща целувка за жена си.
Когато отвори очи, нищо не се бе променило. Сидни погледна часовника си — Ейми щеше да се събуди скоро. Току-що бе говорила с родителите си и те щяха да пристигнат в девет, за да вземат малката и да я отведат у дома си в Хановер, щата Вирджиния. Ейми щеше да прекара там няколко дни, докато Сидни се опита да осъзнае какво точно се е случило. Сърцето й се сви при мисълта, че рано или късно ще трябва да разкаже на дъщеря си за катастрофата, че ще трябва да преживее целия ужас, който изпитваше в момента, още веднъж. Как ще обясни на дъщеря си, че баща й е загинал при такава нелепа самолетна катастрофа заедно с още близо двеста души?
Родителите на Джейсън бяха починали преди години. Той нямаше братя и сестри и бе приел семейството на Сидни като свое, а нейните близки го бяха посрещнали с радост. Двамата й по-големи братя вече се бяха обадили, за да й предложат помощта и съчувствието си. Накрая и двамата се бяха разплакали.
Авиокомпанията беше предложила на Сидни да я превози със самолет до малкото градче, край което бе станала катастрофата, но тя беше отказала. Не би могла да понесе присъствието на близките на другите жертви. Представяше си как се качват на дълги сиви автобуси, без да говорят, без да смеят да се погледнат в очите, с треперещи от изтощение крайници и изопнати до краен предел нерви, които всеки момент могат да се скъсат от чудовищното напрежение. Да се справи с обърканите си чувства, с мъката и неспособността си да приеме истината бе достатъчно мъчително и без да е заобиколена от хора, които преживяват същите страдания. В момента изобщо не би било утеха, че и други страдат като нея.
Качи се на горния етаж, мина по коридора и спря пред спалнята. Вратата беше открехната. Сидни огледа познатите предмети в стаята — те имаха своя собствена история, будеха спомени, неотделими от живота й с Джейсън. Накрая очите й спряха на неоправеното легло. Толкова много удоволствия бяха преживели там… Не можеше да повярва, че онази сутрин, когато му се бе скарала, е била последната.
Затвори вратата тихо и отиде до стаята на Ейми. Равномерното дишане на дъщеря й я успокои. Сидни седна на люлеещия се стол до креватчето. С Джейсън бяха успели да я преместят от люлката в него наскоро. Операцията ги бе накарала да прекарат няколко нощи на пода до леглото, докато Ейми свикне с новата обстановка.
Сидни се вгледа в момиченцето и се залюля на стола. Топката руса коса, крачетата, обути в дебели чорапи, измъкнали се от завивката. В седем и половина Ейми извика и рязко седна, със здраво стиснати очи, като подплашена птичка. След миг майката прегърна дъщеря си и я залюля в ръцете си, докато Ейми не се събуди напълно.
Когато слънцето изгря, Сидни изкъпа Ейми, изсуши косата й, облече я с топли дрехи и й помогна да слезе по стълбата, за да отидат в кухнята. Докато правеше закуската и кафето, Ейми отиде в другата стая и се заигра с вечно нарастващата купчина играчки в ъгъла. Сидни отвори бюфета и машинално извади отвътре две чаши. Тръгна към кафеварката и спря по средата. Прехапа устни, докато не преодоля желанието си да крещи. Имаше чувството, че е срязана на две половини. Върна чашата в бюфета и занесе на малката маса кафето си и купичка овесена каша.