— Ейми, време е за закуска — каза тя и се обърна към всекидневната. Гласът й едва ли бе по-силен от шепот. Гърлото я болеше, цялото й тяло беше изтръпнало от болка. Момиченцето дотича до вратата. Носеше плюшен тигър и снимка в рамка. Лицето й сияеше, косата й все още бе влажна — права горе, с къдрици в долния край.
Дъхът на Сидни изведнъж секна, когато дъщеря й вдигна снимката. Беше на Джейсън, направена преди около месец в двора. Ейми го бе издебнала и го бе напръскала с градинския маркуч, след това двамата се бяха сборичкали в купчината ярко червени, оранжеви и жълти листа.
— Татко? — Ейми доби загрижено изражение.
Джейсън трябваше да отсъства три дни и тя знаеше, че се налага да обясни на Ейми. Сега три дни й се струваха колкото три секунди. Боже! Сидни се съвзе и се усмихна на дъщеря си.
— Татко ти замина, скъпа — започна тя, неспособна да скрие треперенето на гласа си. — Сега сме само двете. Гладна ли си? Искаш ли да закусиш?
— Татко на работа ли е? — продължи да любопитства Ейми. Малкото й пръстче сочеше към снимката. Сидни вдигна дъщеря си и я сложи в скута си.
— Знаеш ли кого ще видиш днес?
Ейми я погледна очаквателно.
— Дядо и Мими.
Устните на детето се закръглиха и след това се разтеглиха в усмивка.
То закима ентусиазирано и изпрати въздушна целувка към хладилника, на който с магнит бе залепена снимка на баба му и дядо му.
— Дядо. Мими.
Сидни взе внимателно снимката на Джейсън и бутна към Ейми купичката с каша.
— Преди да тръгнеш обаче, трябва да се нахраниш, нали? Има кленов сироп и масло, както я обичаш.
— Аз сама. Сама!
Ейми слезе от скута на майка си и седна на своя стол, после започна внимателно да се храни.
Сидни въздъхна и закри очи. Опита се да стои неподвижно, но въпреки усилието не успя да потисне риданията си. Най-накрая излезе от кухнята, стиснала снимката в ръце. Изтича нагоре по стълбата, остави снимката върху шкафа в спалнята, хвърли се върху леглото и се разплака, заровила лице във възглавницата.
Минаха цели пет минути, но болката не утихна. Обикновено Сидни улавяше местонахождението на Ейми като радар, но този път не усети, че е дошла, докато малката й ръчичка не я задърпа за рамото. Ейми легна до майка си и се сгуши в нея. Видя сълзите.
— Ох, ох, ох — забърбори тя и докосна мокрото лице на майка си. После го улови с ръце и също се разплака. — Мама плаче!
Мокрите им лица се докоснаха, сълзите им се сляха. След малко Сидни се надигна, прегърна дъщеря си и я залюля върху мекото легло. На устните на детето имаше каша. Сидни се наруга мислено за слабостта, за това, че е разплакала дъщеря си. Никога досега не бе преживявала такъв кошмар.
Най-накрая Сидни се успокои и за кой ли път избърса очите си. Останаха сухи. Занесе Ейми в банята, изми лицето й и я целуна.
— Всичко е наред, скъпа. Мама е добре. Няма повече да плаче.
Когато точно в девет родителите й дойдоха, нещата на Ейми бяха събрани и тя беше готова за път. Отправиха се към колата. Бащата на Сидни взе чантата на внучката си. Майка й тръгна след него с Ейми.
Бил Патерсън прегърна дъщеря си със силната си ръка. Хлътналите очи и увисналите рамене показваха колко потресен е от трагедията.
— Боже, скъпа, още не мога да повярвам. Говорих с Джейсън само преди два дни. Канехме се да отидем на риболов в Минесота. Само двамата.
— Знам, татко. Той ми каза. Чакаше го с нетърпение.
Баща й отиде да сложи чантата на Ейми в багажника, а Сидни настани дъщеря си в бебешкото столче, закопча я с каишките, връчи й Мечо Пух, прегърна я и я целуна.
— Ще се видим скоро, кукличке. Мама обещава.
Сидни затвори вратата. Майка й я улови за ръката.
— Сидни, моля те, ела с нас. Сега не бива да оставаш сама. Моля те!
— Искам да остана малко сама, мамо — отвърна Сидни. — Трябва да премисля. Няма да е за дълго. Ще дойда след ден-два.
Майка й я погледна изпитателно и я прегърна. Трепереше. Когато седна в колата, очите й бяха плувнали в сълзи.
Сидни проследи с поглед отдалечаващата се кола, загледана към задната седалка, където беше дъщеря й, стиснала любимото си мече и мушнала решително палец в уста. След секунда колата се изгуби от очите й.
С бавна и несигурна походка, като на възрастна жена, Сидни тръгна към къщата. Изведнъж й хрумна нещо и забърза.
Набра номера за информация в Лос Анджелис и после позвъни на „Алегра Порт Текнолоджи“. Зачуди се защо не са й се обадили, след като Джейсън не се е явил при тях. На телефонния секретар не беше записано тяхно обаждане.
След като разговаря с трима различни служители на компанията, тя затвори телефона и се втренчи в стената на кухнята. На Джейсън не бяха предлагали вицепрезидентски пост в „Алегра Порт“. Дори не бяха чували името му. Сидни се свлече на пода, придърпа колене към гърдите си и се разплака неудържимо. Всичките й по-раншни подозрения я връхлетяха отново, заплашвайки да прекъснат и последната й връзка с реалността. Успя да се надигне и да мушне глава под чешмата. Студената вода сякаш я съживи. Отиде до масата и покри лицето си с ръце. Джейсън я бе излъгал. Това беше неопровержим факт. Джейсън бе мъртъв. Това също не подлежеше на съмнение. Явно никога нямаше да научи истината. С тази мисъл най-накрая Сидни престана да плаче и погледна през прозореца към задния двор. С Джейсън бяха засадили цветя, храсти и дръвчета. Бяха работили заедно в името на общата цел — в това се състоеше по-голямата част от съвместния им живот. И въпреки цялата несигурност, която изпитваше в момента, истината за нея си оставаше свята. Джейсън я обичаше, обичаше и Ейми. Каквото и да го бе принудило да я излъже и да се качи на обречения самолет, тя щеше да го открие. Мъжът, когото познаваше твърде добре, не бе способен на подлост. Бяха й го отнели нелепо и безсмислено, тя смяташе, че му дължи поне това — да разбере какво го е накарало да се качи на онзи самолет. Веднага щом се съвземеше от шока, щеше да вложи цялата си енергия, за да открие истината.