— Така е — съгласи се Каплан веднага. — От данните на контролната кула знаем, че самолетът е достигнал нормалната височина на полета няколко минути преди експлозията.
— Резервоарът се е пробил във въздуха — продължи мислите му Сойър, — реактивното гориво е започнало да се излива. То е лесно запалимо, взривоопасно. Какво го е запалило? Ако двигателят не е горял, възможно ли е топлината, която отделя, да го възпламени?
— Няма начин. На тази височина е по-студено, отколкото в Аляска. Да не говорим, че вятърът горе би изтласкал горивото назад, а не към двигателя. Не, ако аз исках да сваля самолет по този начин, нямаше да разчитам на топлината от двигателя, а на някакъв детонатор.
Сойър се замисли.
— А ако е имало изтичане на гориво, то нямаше ли да се задържи в крилото?
— На някои места, да. Точно тук обаче не.
— Добре, ако е станало както казваш, а в момента съм склонен да мисля, че си прав, ще трябва да се насочим към хората, които са имали достъп до самолета през последните двайсет и четири часа преди полета. Ще трябва да пипаме деликатно. Струва ми се, че ще се окаже вътрешен човек, и не искам да го подплашим. Ще проверим всички, до последния кучи син.
Каплан и Сойър тръгнаха към колите си. Каплан погледна агента на ФБР.
— Лий, не прие ли хипотезата ми за саботаж прекалено лесно?
Сойър знаеше и друг факт, който правеше тази хипотеза още по-вероятна.
— Ще трябва да я докажем — отвърна той, без да погледне събеседника си. — Да, мисля, че си прав. Бях сигурен още когато намериха крилото.
— А защо им е било да го правят? Терористите обикновено се занимават с международните полети, а този е вътрешен. Просто не разбирам.
Каплан се канеше да се качи в колата си, когато Сойър се приближи до него и каза съвсем тихо:
— Става съвсем разбираемо, ако са искали да премахнат някой, който е бил на борда, по начин, който впечатлява.
Каплан се втренчи в него.
— Да свалиш цял самолет, за да пречукаш един човек? Кой, по дяволите, е бил на борда?
— Името Артър Либерман говори ли ти нещо? — попита агентът на ФБР тихо.
Каплан се замисли, но без резултат.
— Звучи ми познато, но не мога да си спомня нищо конкретно.
— Е, ако беше банкер от инвестиционна банка или конгресмен от Общата икономическа комисия, щеше да си спомниш. Всъщност това е най-силният човек в Америка, ако не и в целия свят.
— Кой, по дяволите, е той?
— Артър Либерман. Беше председател на борда на Федералния резерв. Сега е жертва на престъпление, отнело живота на още сто и осемдесет души. Моето предположение е, че са искали да очистят само него.
13.
Джейсън Арчър нямаше представа къде се намира. Струваше му се, че лимузината е обикаляла наоколо часове наред, но не можеше да е сигурен, а Да Паца, или който в действителност беше този човек, му бе завързал очите. Стаичката, в която се намираше сега, беше малка и съвсем гола. В единия ъгъл се стичаше вода, миришеше на мухъл. Седеше на скърцащ стол, точно срещу вратата. Нямаше прозорци. Единствената светлина идваше от гола електрическа крушка на тавана. От другата страна на вратата имаше човек — чуваше го. Бяха взели часовника му, така че нямаше никаква представа за времето. Носеха му храна през различни интервали, ето защо беше още по-трудно да прецени колко време минава.
Единия път, когато му донесоха храна, Джейсън забеляза, че компютърът и клетъчният му телефон са върху масичка до самата врата. Иначе помещението оттатък не се отличаваше по нищо от това, в което беше той. Бяха му взели сребристото куфарче. Сега беше повече от сигурен, че е било празно. Бе започнал да разбира какво се е случило. Какъв наивник! Замисли се за жена си и детето си. Как му се искаше да е при тях! Представи си какво преживява Сидни в момента. Съжаляваше, че не й каза истината. Сега тя щеше да е в състояние да му помогне. Въздъхна. Но ако й беше казал, щеше да я изложи на опасност. Това никога не би допуснал, дори и ако се наложеше да не я види повече. Очите му се навлажниха и той ги избърса. Стана и се съсредоточи.
Все още беше жив, макар че навъсените физиономии на пазачите му не вещаеха нищо добро. Така или иначе, въпреки цялото си очевидно старание бяха допуснали грешка. Джейсън свали очилата си, остави ги на бетонния под и ги счупи с пета. Взе парче стъкло в ръката си, после отиде до вратата и заблъска с юмрук по нея.
— Ей, дайте ми нещо за пиене!
— Мълчи. — Гласът прозвуча ядосано. Не беше Да Паца, вероятно беше другият.
— Слушай, по дяволите, трябва да си взема лекарството и ми трябва вода.
— Опитай се да го преглътнеш със слюнка. — Същият глас. Джейсън го чу да се смее.