— Хапчетата се много големи! — извика Джейсън с цяло гърло, като се надяваше да го чуе и някой друг.
— Лоша работа.
Джейсън чу как онзи прелиства списание.
— Чудесно. Няма да ги взема и ще пукна. Лекарството е за високо кръвно, а моето в момента е стигнало до небето.
Чу влачене на подметки по пода, подрънкване на ключове.
— Отдръпни се от вратата.
Джейсън се отдръпна съвсем малко. Вратата се отвори. Мъжът държеше ключовете в едната си ръка, в другата стискаше пистолет.
— Къде е хапчето? — попита той и присви очи.
— В ръката ми.
— Покажи ми го.
Джейсън тръсна отвратено глава.
— Не мога да повярвам!
Пристъпи напред и протегна напред едната си ръка. Мъжът погледна дланта му. Джейсън вдигна крак и изби оръжието.
— По дяволите! — изруга онзи и се спусна към Джейсън, но той го посрещна с идеален удар. Стъклото сряза бузата му. Мъжът изрева от болка и се олюля. От раната бликна кръв.
Беше едър, но мускулите му отдавна бяха започнали да се превръщат в тлъстина. Джейсън се нахвърли върху него с порой от удари и го притисна до стената. Сборичкаха се, но възрастният мъж бе видимо по-слаб и Джейсън успя да блъсне главата му в стената. След още няколко удара и един саблен удар в бъбреците пазачът му се свлече на пода в безсъзнание.
Джейсън грабна пистолета и излезе през отворената врата. Със свободната си ръка грабна компютъра и телефона. Спря за миг, колкото да се ориентира, и видя още една врата. Ослуша се за миг и излезе през нея.
Изчака колкото очите му да свикнат с тъмнината и изруга. Беше в същото хале или някое като него. Вероятно бяха обикаляли в кръг. Спусна се предпазливо по стъпалата и слезе долу. Лимузината не се виждаше никъде. Изведнъж чу някакъв шум откъм посоката, от която беше дошъл. Изтича до голямата врата на изхода и трескаво затърси механизма, който я отваряше. Разнесе се шум от бягащи крака и той рязко се обърна. Изтича в отсрещния край на склада. Скри се зад струпаните в ъгъла двесталитрови варели, остави внимателно пистолета на пода и отвори капака на компютъра — скъп модел с вграден модем.
Включи захранването и с помощта на специалния къс кабел свърза модема на компютъра с клетъчния си телефон. Докато машината стартира, по челото му избиха капчици пот. Активира нужната програма и написа съобщението. Нямаше нужда от осветление — пръстите му познаваха клавиатурата много добре. Написа електронния адрес на получателя. Искаше да изпрати съобщението в собствената си електронна пощенска кутия в мрежата на Америка Онлайн. За жалост, тъй като никога не му се бе налагало да изпраща съобщения на самия себе си, адресът не беше записан в компютъра. Помнеше го, но докато го набра, минаха няколко скъпоценни секунди. Докато ръцете му все още бяха над клавиатурата, над главата му блесна лъч от фенерче и една силна ръка притисна гърлото му.
Успя да натисне клавиша за изпращане на съобщението. То изчезна от екрана. За част от секундата. Някой грабна компютъра и го дръпна, телефонът увисна във въздуха. Джейсън видя дебели пръсти, които се опитваха да спрат съобщението.
Джейсън се извъртя рязко и нанесе жесток удар в челюстта на нападателя, чиито ръце се отпуснаха. Джейсън му измъкна компютъра, ритна го в корема с все сила и побегна. Онзи се строполи на пода по очи. За нещастие пистолетът също остана там.
Хукна към далечния ъгъл на халето, но сега стъпките се чуваха от всички посоки. Стана му ясно, че няма да успее да се измъкне. Можеше обаче да направи още нещо. Скри се под някаква метална стълба и пръстите му отново забарабаниха по клавишите. Някой изкрещя съвсем наблизо. Джейсън вдигна рязко глава. Пръстите му, толкова прецизни друг път, сега му изневериха, защото показалецът на дясната ръка сгреши един от символите на електронния адрес. Започна да пише съобщението. Потта се стичаше по лицето му, замъгляваше погледа. Дишаше учестено, вратът го болеше от стискането преди малко. Беше съвсем тъмно. Отдели очи от малките електронни символи на екрана и се огледа. Виковете и стъпките приближаваха все повече.
Не си даваше сметка, че мекият отблясък на компютърния екран е като лазерно шоу в тъмното хале. Стъпките, на не повече от десетина метра, го накараха да съкрати съобщението. Натисна клавиша за изпращане и зачака сигнала за потвърждение. След това изтри съобщението и адреса на получателя. Не го погледна. Плъзна компютъра и телефона по пода към стената. Не му остана време за нищо друго — осветиха го няколко фенерчета. Джейсън се изправи бавно. Дишаше тежко, но в погледа му се четеше дързост.
Минути по-късно лимузината излезе от халето. Джейсън се бе отпуснал на задната седалка. По лицето имаше синини и наранявания. Дишаше неравномерно. Кенет Скейлс беше отворил компютъра върху коленете си и ругаеше тихо, защото нямаше начин да поправи стореното преди малко. Извън себе си от яд, той изтръгна клетъчния телефон и го заблъска във вратата на колата, докато не го направи на парчета. Извади своя осигурен против подслушване телефон от вътрешния джоб на сакото си и набра номер. Говореше бавно. Арчър се е свързал с някого, изпратил е съобщение. Има няколко възможни получатели, те трябва да бъдат проверени и съответно неутрализирани. Само че потенциалният проблем може да почака. В момента трябва да се занимае с нещо друго. Скейлс прекъсна линията и се обърна към Джейсън. Джейсън вдигна глава — цевта на пистолета почти опираше челото му.