Вторачи се в числото за наличната памет. Осъзна покрусена, че последните три цифри, 7, 3 и 0, са рождената дата на Джейсън — 30 юни. Пое дълбоко въздух, за да не се разплаче отново. Отвори чекмеджето на бюрото и разсеяно затършува из съдържанието му. Като адвокат знаеше много добре през какви процедури трябва да мине, докато уреди документите около смъртта на мъжа си. По-голямата част от собствеността им беше обща, но все пак формалностите не бяха малко. На всеки рано или късно му се налагаше да преживее това, но тя не бе допускала, че на нея ще се случи толкова скоро.
Продължи да размества разсеяно книжата и канцеларските пособия в чекмеджето, докато пръстите й не напипаха нещо. Извади го. Беше картата, която Джейсън бе пуснал в чекмеджето, преди да тръгне към летището. Разбира се, Сидни не знаеше това. Погледна я. Приличаше на кредитна карта, само че върху нея беше написано „Трайтън Глоубъл“, „Джейсън Арчър“ и най-накрая „Ограничен достъп — ниво 6“. Челото й се сбърчи. Не беше виждала тази карта преди. Реши, че е нещо като пропуск, макар и да нямаше снимката на мъжа й. Мушна я в джоба си. Вероятно от фирмата щяха да й я поискат.
Свърза се с Америка Онлайн и компютърният глас я уведоми, че наистина има съобщения в електронната им пощенска кутия. Както предполагаше, много от приятелите им бяха изпратили съболезнованията си. Тя ги прочете, без да сдържа сълзите си. Накрая изгуби желание да чете и понечи да изключи компютъра. Изведнъж на екрана се появи ново съобщение. Беше адресирано до ArchieJW2@aol.com — електронния адрес на мъжа й. В следващия миг то изчезна, сякаш не се бе появявало.
Сидни написа нужната команда и отново провери съдържанието на компютърната пощенска кутия. Беше празна. Челото й се сбърчи в недоумение. Продължи да гледа втренчено екрана. Постепенно я обзе кошмарното чувство, че си е въобразила всичко. Бе станало толкова бързо! Разтри очи, въпреки че я боляха, и остана още няколко минути пред екрана, за да види дали съобщението ще се повтори, макар и да нямаше представа какво би могло да означава. Екранът си остана празен.
Миг след като Джейсън изпрати съобщението си още веднъж, то бе регистрирано и електронен глас съобщи, че е пристигнало. Този компютър обаче не беше в къщата на Сидни, нито пък в офиса й. В момента нямаше кой да го прочете. Трябваше да почака.
Сидни излезе от кабинета. Поради някаква причина изчезналото за миг съобщение на компютърния екран я изпълни с абсурдна надежда, сякаш Джейсън се бе опитал да се свърже с нея, където й да бе попаднал след катастрофата. „Глупости!“ — помисли си. Това бе невъзможно.
Час по-късно, след още един пристъп на безутешна скръб, Сидни се вкопчи в една снимка на Ейми. Дъщеря й се нуждаеше от нея. Трябваше да се овладее, да се погрижи за себе си. Отвори кутия консервирана супа, стопли я на печката, сипа си малко в една чиния и я занесе на масата. Успя да хапне няколко лъжици, вторачена в стените, които Джейсън бе обещал да боядиса, след като му бе опявала толкова много. Всичко наоколо, всеки предмет й навяваше спомени, които отново и отново събуждаха мъката й.
Усещаше как супата влива топли вълни в тялото й, но продължаваше да трепери от почти пълното изтощение. Грабна от хладилника бутилка натурален плодов сок и започна да пие направо от нея, докато треперенето престана. Накрая се поуспокои, почувства прилив на сили.
Излезе от кухнята и пусна телевизора във всекидневната. Запревключва каналите, докато не попадна на неизбежното — репортаж на живо от мястото на катастрофата. Изпитваше чувство за вина заради любопитството, което проявяваше към събитието, отнело живота на мъжа й. Но не можеше да отрече, че иска да научи повече за случилото се, сякаш, ако погледнеше на нещата откъм фактическата им страна, болката щеше поне за момента да намалее.
Репортерката беше недалеч от мястото на катастрофата. Зад гърба й служители събираха отломки. Сидни видя как парчетата се сортират и трупат на различни купчини. След това се появи нещо, което едва не я накара да падне от стола — зад гърба на репортерката мина човек със сак в ръка. Шарката личеше много добре, само по ръбовете беше изцапана и обгоряла. Сидни дори различи инициалите, изписани с големи черни букви. Сакът беше сложен на купчината с подобни останки. В продължение на един кошмарен миг Сидни Арчър не можа да помръдне. В следващия момент цялата се превърна в действие.