Изтича горе, сложи си джинси, дебел бял пуловер, ниски топли ботуши и набързо събра най-необходимото в една чанта. Изкара джипа от гаража. Хвърли бегъл поглед на стария форд, паркиран във втората клетка на гаража. С много любов Джейсън го бе поддържал в движение почти десет години. Очите й се замъглиха от сълзи и тя се видя принудена да удари спирачки.
Заудря с юмруци по арматурното табло, докато не почувства болка чак в лактите. Опря глава във волана и направи усилие да овладее дишането си. Стори й се, че ще повърне, но се овладя. След още малко потегли надолу по тихата улица.
Излезе на главния път. След час вече караше в западна посока по шосе 29 — тясна ивица асфалт, прорязваща равния терен на Вирджиния по диагонал, към границата със Северна Каролина. Сидни бе минавала оттук много пъти, докато учеше право в университета в Шарлотсвил. Минаваше се покрай отдавна притихналите бойни полета на Гражданската война и множество стари, но все още работещи семейни ферми. Пролет и есен цветовете на листата можеха да съперничат на всяка картина, която някога беше виждала. Покрай пътя се редяха табелите на познатите градчета. Нощта напредваше. Сидни погледна часовника на таблото и с изненада видя, че е един след полунощ. Натисна педала и джипът се понесе още по-бързо по пустото шосе.
След час погледна картата, разстлана на предната седалка до нея. Скоро щеше да стигне до разклона. Усещаше как с приближаването тялото й все повече се вдървява. Започна да брои оставащите мили.
Стигна Ръксвил и сви на запад. Вече беше в окръг Грийн, Вирджиния — провинциален, селски район, далеч от темпото на живот, с което Сидни бе свикнала. Административен център на окръга беше Стандартсвил, чийто емоционален климат в момента беше всичко друго, но не и провинциален, когато телевизионните канали по целия свят показваха кратера от разбилия се самолет.
Сидни отби край пътя и се опита да се ориентира. Тъмнината наоколо бе непрогледна. Запали вътрешното осветление и приближи картата до очите си. Разбра къде е и продължи още миля по шосето, докато мина покрай малка горичка от брястове, кленове и дъбове и излезе на голо поле.
Край килната на една страна ръждясала пощенска кутия беше спряла полицейска кола. Вдясно от пощенската кутия започваше черен път, старателно ограден с жив плет. Малко по-нататък над земята се виждаше светло сияние като гигантска фосфоресцираща пещера.
Това беше мястото.
На светлината на фаровете забеляза, че вали слаб сняг. Когато наближи, вратата на полицейската кола се отвори и от нея слезе униформен полицай с оранжева сигнална връхна дреха. Запъти се към джипа, освети с фенерче регистрационния номер, после лъчът се плъзна по ламарината и спря върху прозореца откъм волана.
Сидни натисна копчето и стъклото се плъзна надолу. Лицето на полицая се приближи до нейното.
— Мога ли да ви помогна? — Гласът му издаваше умора, но не само физическа.
— Аз… дойдох, за да… — Поколеба се. Умът й внезапно изключи. Погледна го, устните й се раздвижиха, но не се чу нито звук.
Раменете на полицая увиснаха.
— Вижте, прекарахме тежък ден. Много хора се отбиха, които всъщност нямаха работа тук. — Замълча и се вгледа в лицето й. — Заблудихте ли се?
Тонът му ясно показваше, че не му се вярва. Сидни успя да поклати глава. Той погледна часовника си.
— Колите на телевизията потеглиха към Шарлотсвил преди около час. Отидоха да поспят. Предлагам ви да направите същото. Повярвайте ми, по телевизията и във вестниците ще се появи всичко, което искате да видите. Ще намерите ли обратния път?
Сидни кимна смутено, полицаят докосна леко периферията на шапката си и тръгна към колата си. Тя обърна джипа и подкара в обратна посока. Погледна в огледалото и спря. Странният отблясък в далечината сякаш я подканяше. Отвори вратата и слезе.
Полицаят видя, че приближава към патрулната кола, и също слезе. Дрехите му бяха влажни от снега. Косата на Сидни беше покрита със снежинки, защото снеговалежът се усилваше.
Преди полицаят да успее да отвори уста, Сидни вдигна ръка.
— Името ми е Сидни Арчър. Съпругът ми, Джейсън Арчър… — Гласът й секна, защото осъзна какво трябваше да каже. Прехапа устни, после продължи: — Беше в самолета. Авиокомпанията ми предложи да ме превози дотук, но… Предпочетох да дойда сама. Не знам защо, но го направих.
Полицаят се вторачи в нея. Погледът му омекна, изправените му рамене се отпуснаха.
— Съжалявам, мисис Арчър. Наистина. Някои от… другите близки на жертвите вече бяха тук. Не останаха дълго. В момента хората от Федералната авиационна агенция не искат наоколо да има хора. Утре ще дойдат пак, за да търсят… — Млъкна и се загледа в земята.