— Мисис Арчър, когато решите да си тръгнете, кажете на Били и той ще ми се обади по радиото. Ще дойда да ви взема веднага.
— Как се казвате? — попита го тя, когато той тръгна към колата си.
Полицаят се обърна.
— Юджийн, мисис Арчър. Юджийн Макена.
— Благодаря ви, Юджийн.
Той кимна и докосна периферията на шапката си.
— Не се бавете, мисис Арчър.
Той подкара колата назад, а Били я поведе към светлините. Гледаше право напред. Беше тънък като сламка, млад, на около двайсет и пет. Изглеждаше прежълтял и уплашен.
Най-накрая спря. Сидни видя хора, които бавно крачеха из отломките. Навсякъде имаше заграждения и жълти полицейски ленти. На силната светлина от прожекторите ясно личаха пораженията. Районът приличаше на бойно поле, земята сякаш бе понесла жестока рана.
Младият полицай я докосна по ръката.
— Мисис Арчър, не трябва да приближавате повече. Онези от Вашингтон не искат никой да се навърта наоколо. Опасяват се, че може… знаете, да се объркат нещата. — Пое дълбоко въздух. — Навсякъде има отломки. Навсякъде! Никога не съм виждал такова нещо и се надявам да не видя втори път. — Вдигна поглед към далечината и добави: — Когато свършите, ще бъда ето там.
Посочи мястото, откъдето бяха дошли, и се отдалечи.
Сидни направи крачка напред почти несъзнателно, спря, продължи пак. Точно под чадъра от светлина се издигаха купчини пръст. Беше ги видяла по телевизията. Кратерът. Бяха казали, че целият самолет е вътре, но макар и да знаеше, че е така, не й се струваше възможно.
Кратерът. Джейсън беше някъде там, вътре. Мисълта беше толкова жестока, така потресаваща, че я остави като парализирана — дори нямаше сили да се разплаче. Стисна клепачи и пак ги отвори. Сълзите потекоха по бузите й, но тя не си направи труда да ги избърше.
Докато стоеше, няколко големи машини запъплиха към кратера — черни, ръмжащи, търбусите им изпускаха облаци черен дим. Багери и фадроми загребаха пръстта с невероятна сила и започнаха да я товарят на самосвали, които се отдалечаваха през специално обозначени претърсени места. Всички бързаха и сякаш не обръщаха внимание на опасността още повече да повредят останките от самолета. Търсеха отчаяно черните кутии. Това бе по-важно от всичко останало.
Сидни отново пристъпи напред и се спъна в нещо, скрито под снега. Наведе се, за да види какво е то, и си спомни думите на полицая. Навсякъде има отломки. Навсякъде! За миг спря, но после продължи с присъщото за човека любопитство. След миг вече тичаше назад към черния път, като се спъваше и хлъзгаше в снега. Размахваше отчаяно ръце и се разтърсваше от неудържими ридания.
Не видя мъжа, докато не се сблъска с него. Двамата паднаха на земята. Той беше дори по-изненадан от нея.
— По дяволите — изсумтя Лий Сойър, когато се удари в буца пръст. Сидни скочи на крака и продължи да бяга. Сойър хукна след нея, но не за дълго, защото коляното му блокира — често му се случваше, откакто преди години бе гонил банков обирджия няколко пресечки.
— Хей! — извика той след жената, като заподскача на един крак и заразтрива коляното си. Запали джобното си фенерче и го насочи към нея.
Сидни Арчър се обърна и той успя да зърне профила й. После видя пълните й с ужас очи. След това тя изчезна. Той се върна навъсено към мястото, където я бе видял най-напред. Освети земята с фенерчето си. Коя, по дяволите, беше тя, и какво правеше тук? Сви рамене. Вероятно живееше някъде наблизо и бе видяла нещо, което би предпочела да не вижда. Подозренията му се оказаха основателни. Наведе се и вдигна малка обувка. В голямата му лапа тя изглеждаше дребна, безпомощна. Сойър се обърна към мястото, където бе изчезнала Сидни Арчър, и въздъхна. Тялото му се разтресе от гняв, докато гледаше ужасната яма и купчините пръст. Овладя желанието си да изкрещи. Откакто работеше във ФБР, само няколко пъти му се бе искало да лиши заловените от него престъпници от правото на съд. И сега изпитваше същото. Молеше се, когато залови отговорните за този варварски акт, те да направят нещо, каквото и да е, нещо малко, което да му даде основание да спести на държавата разходите за съдебен процес и медийния цирк, който неизбежно би породил. Мушна обувчицата в джоба на шлифера си и закуцука да се обади на Каплан. После щеше да се прибере в града. Следобед имаше насрочена среща във Вашингтон. Разследването за смъртта на Артър Либерман щеше да започне на пълни обороти.
Полицай Макена погледна угрижено Сидни Арчър и й помогна да слезе от патрулната кола.
— Мисис Арчър, сигурна ли сте, че не искате да се обадя на някого да дойде да ви вземе?
Сидни поклати глава. Беше пребледняла като снега, дрехите й бяха изпоцапани от падането, коленете й трепереха.