— Направо идеалният брак — осмели се да се обади Уортън.
— Може да се каже. — Гембъл извади пура и отдели известно време, за да я запали. Издуха дима към Уортън. — Както и да е. От една страна, Джейсън Арчър е в течение на всичките ми дела, от друга страна, Сидни Арчър води преговорите по сделката. Разбираш ли какво ти казвам?
Уортън направи озадачена физиономия.
— Боя се, че не. Аз…
— Има и други компании, които не по-малко от мен искат да купят „Сайбърком“. Готови са да дадат много пари, за да се доберат до условията, които предлагам. Ако успеят, ще се намесят и ще ме прецакат. Не обичам да ме прецакват, особено по този начин. Разбираш ли?
— Да, естествено, Нейтън. Но как…
— Знаеш много добре, че една от фирмите, които искат да сложат ръка на „Сайбърком“, е „Ар Ти Джи“.
— Нейтън, ако намекваш, че…
— Твоята фирма също така защитава интересите и на „Ар Ти Джи“.
— Нейтън, знаеш, че съм се погрижил за това. Нашата фирма не представя „Ар Ти Джи“ по офертата й за „Сайбърком“.
— Но Филип Голдман все още е съдружник там, нали? И продължава да е тежката артилерия на „Ар Ти Джи“?
— Разбира се. Не бихме могли да поискаме от него да напусне. Това е обикновен конфликт на интереси между клиентите ни и сме взели всички необходими мерки. Филип Голдман не работи с „Ар Ти Джи“ по офертата за „Сайбърком“.
— Следиш ли го по двайсет и четири часа на денонощие, подслушваш ли телефона му, четеш ли кореспонденцията му, наблюдаваш ли сътрудниците му?
— Разбира се, че не!
— Тогава не можеш да си абсолютно сигурен, че не работи за „Ар Ти Джи“ срещу мен, нали?
— Дал ми е думата си — отвърна Уортън троснато. — Освен това имаме начини да контролираме нещата.
— Все едно, не можеш да знаеш какво са си наумили съдружниците ти, включително и Сидни Арчър, нали?
— Тя е един от най-почтените хора, които някога съм срещал. Да не говорим за ума й. — Уортън се наежи.
— И в същото време не знае, че мъжът й е тръгнал за Лос Анджелис, където по една случайност е централата на „Ар Ти Джи“. Интересно съвпадение, не мислиш ли?
— Не можеш да обвиняваш Сидни за действията на мъжа й.
Гембъл извади пурата от устата си и съсредоточено махна едно мъхче от сакото си.
— На колко възлизат годишните сметки на „Трайтън“ при вас, Хенри? Двайсет милиона? Четирийсет милиона? Мога да проверя точната цифра, когато се върна в офиса. Горе-долу толкова, нали? — Гембъл стана. — Познаваме се от доста време, Хенри. Наясно си как действам. Ако някой си мисли, че може да ме измами, греши. Може и да мине известно време, но след това ножът се обръща в обратна посока и реже два пъти по-дълбоко, отколкото е порязал мен. — Остави пурата си на бюрото, подпря се на длани и се наведе напред, само на сантиметри от лицето на Уортън. — Ако загубя „Сайбърком“ само защото собствените ми хора са ме предали, когато се заема с отговорните за провала, ще им се стори, че са попаднали в придошлата Мисисипи. Ще има множество потенциални жертви, повечето от които ще са напълно невинни, само че няма да имам време да гледам кой какъв е. Разбираш ли ме?
Тонът на Гембъл беше тих и спокоен, но въпреки това Уортън се почувства като ударен с гигантски юмрук. Вторачи се в боса на „Тръйтън“ и преглътна мъчително.
— Струва ми се, че те разбирам.
Гембъл облече палтото си и взе пурата.
— Приятен ден, Хенри. Когато говориш със Сидни, поздрави я от мен.
В един часа следобед Сидни Арчър изкара джипа от паркинга на мотела и подкара бързо към шосе 29. Мина покрай мемориалния спортен комплекс, където някога бе играла тенис, докато се бореше с юридическото образование. Остави колата в подземния гараж на „Ъгъла“ — комплекс с множество книжарници, ресторанти и барчета, любимо свърталище на студентите. Влезе в едно кафене и си поръча кафе и „Вашингтон Поуст“. Седна на една от масичките и едва не падна от стола. Заглавието беше написано с едри черни букви почти на цялата първа страница, за да привлече вниманието, което съдържанието заслужаваше:
Имаше и снимка на Либерман. Поразиха я проницателните му очи.
Сидни прочете репортажа бързо. Либерман бе сред пътниците на полет 3223. Пътувал до Лос Анджелис редовно всеки месец. Шейсет и две годишният разведен Либерман бил шеф на Федералния резерв от четири години. Вестникът отделяше много място на забележителната му финансова кариера и на уважението, с което се ползвал по целия свят. За смъртта му се съобщавало толкова късно, защото правителството полагало усилия да се избегнат сътресения във финансовите кръгове. Въпреки тези усилия пазарите по целия свят започвали да реагират. Най-накрая се съобщаваше, че погребението ще бъде на следващия ден във Вашингтон.