— Хенри, знам, че нещата не изглеждат добре. — Замълча за момент и реши да говори направо. — Джейсън ми каза, че заминава за Лос Анджелис, защото му предлагали нова работа. Ясно е, че не би искал това да се разбере в „Трайтън“. Накара ме да се закълна, че няма да казвам на никого. Затова не казах на Гембъл.
— Сид, ти си адвокат на „Трайтън“. Няма тайни, които…
— Стига, Хенри, тук става дума за съпруга ми. „Трайтън“ нямаше да пострада, договорът му позволяваше да напусне, когато си пожелае.
— Сидни, не ми е приятно да ти го кажа, но Гембъл намекна, че подозира Джейсън в кражба на фирмени тайни.
— Джейсън никога не би направил подобно нещо!
— Не е там въпросът, а как нашият клиент възприема ситуацията. Фактът, че си излъгала Нейтън Гембъл, не ни помага никак. Знаеш ли какво ще стане с фирмата, ако Нейтън реши да изтегли сметката на „Трайтън“? Не си мисли, че не би го направил. — Уортън постепенно повишаваше тон.
— Хенри, когато Гембъл поиска да се свържа с Джейсън по телефона, имах на разположение само две минути, за да мисля.
— Добре, за бога, защо не призна на Гембъл истината? Както сама каза, Джейсън е бил в правото си.
— Защото няколко секунди след това разбрах, че мъжът ми е умрял!
Двамата замълчаха, но напрежението бе осезаемо.
— Мина известно време — напомни й Уортън. — След като не си искала да кажеш на тях, можеше да се довериш поне на мен. Щях да уредя нещата. И сега си мисля, че ще се оправя. Гембъл не може да се сърди на нас, че мъжът ти е искал да си смени службата. И не смятам, че в бъдеще ще приеме с радост да движиш работите му. Може би е добре, че известно време ще си в отпуск.
Когато проговори, гласът на Сидни едва се чуваше. Имаше чувството, че някой е натикал в гърлото й огромен юмрук.
— Хенри, не можеш да кажеш на Гембъл за новата работа на Джейсън.
— Ще ми обясниш ли защо?
— Защото научих, че Джейсън не е заминал, за да си урежда ново място. Явно… — Тя замълча, за да потисне риданието си. — Излъгал ме е.
Сега в гласа на Уортън имаше гняв.
— Нямаш представа каква вреда може да нанесе всичко това на фирмата.
— Хенри, не знам какво става. Казвам ти това, което знам, а то не е много.
— Какво според теб трябва да кажа на Гембъл? Той очаква отговор от мен.
— Прехвърли топката при мен, Хенри. Кажи му, че не можеш да се свържеш с мен. Не се обаждам. Няма да се върна в офиса, докато нещата не се изяснят.
Уортън се замисли.
— Може би това ще свърши работа. Поне временно. Сидни, знам, че грешката не е у теб, но фирмата не бива да пострада. Това е основната ми грижа.
— Разбирам, Хенри. Междувременно ще направя всичко възможно, за да разбера какво става.
— Ще се молим за теб, Сидни. Обади се, ако имаш нужда от нещо. В „Тайлър, Стоун“ сме като голямо семейство. Помагаме си.
Сидни прекъсна линията и прибра телефона. Думите на Уортън я бяха засегнали, но може би пък не биваше да е толкова наивна? С Хенри бяха колеги и приятели в професията, но само до определена степен. Разговорът й с него й бе показал колко повърхностни могат да са понякога служебните отношения. Докато работиш и не предизвикваш смущения, докато благосъстоянието на фирмата се увеличава, няма за какво да се безпокоиш. Сега, когато внезапно се бе превърнала в самотна майка, трябваше да направи всичко възможно кариерата й на юрист да не бъде прекратена. Още един проблем, който се добавяше към купчината други.
Тръгна по павираната алея и се насочи към известната университетска ротонда. Мина покрай не по-малко известната сграда, в чиито самостоятелни стаи, почти непроменени от времето на Томас Джеферсън и отоплявани само с камини, живееха най-добрите студенти. Красотата на университетския комплекс винаги я бе изпълвала с възхищение. Сега не й обърна внимание. Измъчваха я множество въпроси и бе крайно време да потърси отговорите им. Седна на стъпалата пред ротондата и пак извади клетъчния телефон. Набра номера. Телефонът иззвъня два пъти.
— „Трайтън Глоубъл“.
— Кей? — каза Сидни.
— Сид? — Кей Винсънт, секретарката на Джейсън, беше прехвърлила петдесетте и обожаваше Джейсън. Няколко пъти дори бе идвала, за да се грижи за Ейми, когато им се бе налагало да излизат. Сидни я бе харесала от самото начало и двете често споделяха мненията си за майчинството, работата и мъжете.
— Кей, как си? Съжалявам, че не ти се обадих досега.
— Как съм аз? О, боже, Сид, толкова съжалявам! Толкова съжалявам!
Сидни почувства как сълзите напират в гърлото на по-възрастната жена.
— Знам, Кей, знам. Стана толкова внезапно, толкова… — Гласът й потрепери, но успя да се овладее. Трябваше да научи някои неща, а Кей Винсънт беше най-честният източник на информация, който би могла да си представи. — Кей, Джейсън си взе отпуск, нали?