III
Половин година мина.
Тя следваше акушерския курс. Тя се бе записала „Тодорица Атанасова“ в училищната книга. Животът й в къщата и под надзора на баба Ганчовица, мезаревчанка и далечна роднина, която й бе дала стая под наем по молба на майка й, беше тих и редовен. Добрата баба Ганчовица, според както се беше обещала, нагледваше и пазеше Тотка като свое дете. Та нямаше причини да се сърди или да я мъмри: Тотка се държеше добре и освен няколко познайници-съученички нямаше други свръзки. Само една гостенка Тоткина, Кула Дидова, я правеше недоволна. Кула Дидова беше също от Мезарево, напусната от мъжа си, живееше с отдаване стаи под наем, жена халосана в ума и с лоша слава. Но баба Ганчовица не знаеше, че и Тотка походва у Кула. Понеже й искаше отчет при няколкократните й закъснявания за вечеря, Тотка до едно време дава разни причини, па най-после се възбунтува против игото си. Тя обяви, че желъдъкът й се поврежда от гозбите на бабината Ганчовичина трапеза и че ще се храни на ближния ресторан, заедно с три другарки от акушерското училище.
Подир това решение, веднага приведено в изпълнение, Ганчовица тежко въздъхна, поклати кахърно глава и окая майка й.
— Клетата булка, как да й обадя това, не ми дава сърце…
Оттук нататък Тотка завоева всичката си свобода, връщаше се по който час щеше, случваше се по няколко дни на ред да си не продумват душа с домакинята, която само пъшкаше и се косеше безпомощно.
Но на майка й не щеше да пише.
Кула съвсем престана да дохожда.
IV
Луната осветляваше през листнатата мрежа на акациите част от алеите на Градската градина, които на всяка минута ставаха по-пусти. На едно столче, под тъмния заслон на бряста, седяха още двама души и приказваха: момък и девойка.
Момъкът пушеше цигара. При всяко дръпване краят на цигарата светваше по-силно и осветляваше тънички мустаци над румени уста; няколко игриви зари от луната сегиз-тогиз се промъкваха между полюляваните от зефира листа и осветляваха мигновено кръглото лице на Тотка.
Градината пустееше и ставаше по-безлюдна.
— Тодорице, защо се съмняваш в моето честно слово? — подзе момъкът, прекъснат от минаването близо на един закъснял човек, разговора.
— Аз ли? Защото на мъжете е свойствено да лъжат — отговори Тотка, като шареше с края на омбрелата си пясъка.
— Всичките?
— Да.
— Ти си много млада, за да дойдеш до такова заключение за хората.
— Да, но…
Тя замлъкна.
— Ти знаеш, че те обичам?
— Знам.
— И ти ме обичаш, в това не се съмнявам.
— Не се съмнявай.
— Тогава защо съмнение? Аз ти казвам онова, което мисля и което вярвам. Ти идущата година свършваш акушерство, а аз свършвам педагогическия факултет. После сме щастливи… тоест, и сега сме щастливи, но тогава ще бъдем законно и напълно щастливи. Ние сме роби на глупавите обществени условия…
— Аз ще оставя баба Ганчовица, не мога да й пренасям тиранията — каза Тотка.
— Остави я.
— Трябва да потърся стая.
— Ела у Кулини, има сега свободна.
— Има?
— До моята стая…
Тотка гледаше месечината.
— Ох, колко хубаво! — въздъхна тя. Гласът й трепереше, а умът й се понесе в бъдащето…
Един нисък човек с дебела тояга и с умерени стъпки мина из ближната алея и се изгуби нататък.
Момъкът извади часовника, турна цигарата над него, смукна и освети циферблата.
— Десет и половина часът — каза той.
— Малко ме е грижа — изшушна Тотка.
— Щастливите не питат за времето — засмя се той, като я обгърна около врата и я цалуна.
— Тук е много тъмно, да станем — каза тя и се изправи.
И той стана.
— Нощта е толкова очарователна, щото не ми се иска да се прибера, нито да се разделим.
— И аз също.
— Да походим.
Фанати ръка под ръка, те направиха няколко обиколки из алеите. Луната се тулеше често зад облаците, тишината в градината не се нарушаваше вече от никой минувач.
Поседнаха пак на едно столче, отдето през дърветата се гледаше бюфета. Тогава видяха, че фенерите пред него бяха изгасени и вратата му затворени.
— Да излезем по-скоро, че може да заключат градината! — каза Козачев.
Станаха и тръгнаха към най-близката порта. Но я намериха заключена вече. Отидоха при друга — и тя също. Тогава се смутиха. Те не бяха усетили как се е минало времето и сега оставаха пленници в градината! Лутнаха се към другите врати, дано някоя бъде отворена, и ги намериха затворени. Те бяха запъхтени, потни от тичане из разните заглъхнали алеи. Фенерите осветляваха отвън улицата, глуха, както и градината. Спряха се разтревожени, уплашени. Те трепереха при мисълта, че може да се принудят да пренощуват на някое столче като нощни нехранимайковци. Хладничко ставаше и Тотка потръпваше под леките си дрехи. Месецът съвсем залезе зад облаци и алеите потъмняха и се сляха с черните силуети на дърветата.