Дончо Цончев
Това и онова
Преди години разказвах в печата историята на моето любимо ловно куче Карло, скоро след това писателят Йордан Радичков разказа пак в печата тази история по друг начин, като почтено я озаглави „Опровержение или един румб наляво“, така кучето Карло, вече покойно, бе обезсмъртено на два пъти от две доброжелателни пера — от две десници, които неведнъж са го погалвали по лебедовата шия било в района на Гара Верила, било в блатистите равнини край селата Казичене, Равно поле, Долни Богров.
Кучето Карло беше наше, тъй както са „наши“ блатистите равнини, които посочих (и още много, много други хълмове, долини, акациеви горички и черноземни угари), а колкото до кавичките, те нямат за цел да намекнат за елементарната юридическа собственост, те трябва лекичко да напомнят на уважаемия читател, че всъщност ние, всички живи люде, сме временна собственост на местата, които обитаваме, на нещата, които обичаме, на мигновените картини, които дълбоко се запечатват в очните ни дъна, и най-вече сме собственост на онези видения, които внезапно се настаняват в душата ни и после отказват изобщо да я напуснат.
И циганчето с калеврите, което видяхме на Гара Верила и което е описано от писателя Йордан Радичков в разказа му „Дъждовен влак“, и то е тъй наше.
И сега е моят ред за опровержение.
Хубаво се разказва за влака от Ямбол, за хората вътре, пердетата, премълчаното и дъжда, човек може тъй да пътува с нежния и силен писател хиляди мили и все пак аз, роденият на гара, отдавна поглеждам няколко възла наляво и надясно и все си мечтая за онези примамливи точки из големия свят, от които влаковете потеглят и на които окончателно спират.
Нещо подобно ми се удаде наскоро, когато с куфарчето си в ръка забелязах, че всичките тридесетина коловоза на франкфуртската гара са челни, тоест задънени, и можех да си кажа: „Ето тук е една от крайните точки на влаковете.“ Половин час по-късно продължих към Рурската област — отново с влак, никоя точка не е крайна, разбира се, виж колко добре е станало, че съм роден на гара, та да го знам толкова естествено, — видях от прозореца къде се произвеждат знаменитите ножчета „Золинген“, които ние наричаме, откакто се помним, „Солинген“, просто ей тъй, както наричаме крачните шевни машини на нашите лели „Сингер“, чули тази дума от самите лели и весело нехаещи, че било ставало дума за марката „Зингер“, което, казват, значело „певец“. Хубава дума за шевни машини, но не това е, което искам сега да разкажа, макар че Рурската област предизвиква спонтанно у мислещия човек толкова от неизбежните размишления, както и селцето Хедргинген, чиято околност пребродих във всички посоки, тъй като литературните и философските разговори, за които там бях поканен, траят, да речем, три часа дневно, а самият божи ден е твърде, твърде по-дълъг.
Какво правя тук? Ето въпроса, който ме занимаваше с такава упоритост, че в отделни моменти се плашех да не съм мръднал душевно. Той сега се надигаше леко и неудържимо, изгърбен в мен тъкмо като знака, с който се правят въпросителните изречения, аз му въздъхвах, повдигайки рамене, той се извисяваше отгоре ми — подобен на душ, обливаше ме по главата с нови въпросчета и заприличвах на мокра кокошка, умъдрена между мълчащите старинни замъци и потискащо сресаните зелени поля.
Хранят ме, плащат ми, внимават да остана доволен от всичко и… Защо съм тук, а не в блатистите равнини около София? Защо не съм при пилетата, които сега квачката води — наперушинена като змей! — в неугледния ми, разхвърлян новохански двор? Така ли биха се чувствували тези чисти, розови германци там, както аз тука? Тогава какво сме ние, хората? Може би само онова, което помним около собственото си детство, около всекидневието си — каквото и да е то?
Голямо пъшкане беше… Голямо мълчание. На всичко отгоре трябваше и аз да се усмихвам — да не обидя любезните и безупречни домакини.
Една разкошна вечер имаше, разбира се, когато югославският писател Драган Алексич поклати глава срещу мене и въздъхна по същия начин.
— Какво, Драгане? — викам.
— Толкова разходки правиш, а не си много весел, те гледам.
— Прекалено ми е чисто навсякъде — казах.
Той трепна. Очите му светнаха и поръча по още една бира. Помня точно думите му на неговия език — и те така се запечатаха завинаги в ушите ми:
— Чиста, брате! Чиста, као гроблье живих! И нема нища. Ни пас, ни мачку.
Разказах му за един умрял плъх, чийто труп бях видял през деня до една ограда. Сресан. Опашката права, успоредна на бордюрчето. Зъбите му чисти.
Още по една бира. Нашенски приказки. Дишане! Разказах му и за камъка, който си бях донесъл от гората, по-точно отрязан от пастите „Монблан“. Но той не беше изрязван от човешка ръка и от машина, той така се беше отронил при естественото изветряване па скалите в природата. Познавам тези неща, те се виждат. Бях се попитал, докато го носех към хотела: дали пък тук мъртвата природа не се движи по строги геометрични линии, ред, после тревите и дърветата (нито едни чеп, моля ви се!), та накрая и хората действуват като нея?