Точно в този момент Чък се взираше в изпитната книжка на Дан и се опитваше да прочете есето върху „Ода за славея“. Дан обърна на нова страница и написа: РАЗЧИТАШ ЛИ ТОВА, СМОТАНЯКО? НАВРИ СИ ГО ОТЗАД! Чък присви очи, за да види, след което показа на Дан среден пръст.
НЕ, майната ТИ! Написа Дан и го подчерта два пъти.
Преди да премине към следващия въпрос, той прочете няколко реда от одата, поместени в изпитната книжка.
Беше идеално начало за стихотворение за Ванеса. Тя беше неговият мрак, а и беше истина, че Дан е влюбен донякъде в смъртта, както пушеше цигара от цигара, хранеше се рядко и пиеше твърде, твърде много кафе всеки ден. Така че Ванеса пазеше разсъдъка му, тя го поддържаше жив.
Дан взе химикалката и се замисли за по-сбит и поетичен начин да напише същото, което бе написал Кийтс, но все пак различно. Независимо колко се опитваше, не му идваха думи за нещо дори наполовина толкова добро. Вместо това прочете следващия въпрос.
В клас сме дискутирали многобройните значения на символиката във „Франкенщайн“ на Мери Шели. Какво е лично за вас Франкенщайн?
Дан се загледа в знака за изход на вратата на салона по физкултура. Винаги беше смятал, че Франкенщайн е страшен, но и красив по някакъв начин. Това същество не бе искало да нарани никого, но не по своя вина се беше родило чудовище. Той наподобяваше любовта: едновременно ужасна и прекрасна, вцепеняваща и освобождаваща, вълнуваща и тъжна.
Разтреперан от творческа енергия, Дан отново обърна на нова страница и написа За Ванеса. После той надраска първата строфа: „Ти си моят Франкенщайн.“
Олеле, дали искаме да знаем, каква е била втората строфа?
Ванеса седеше в дъното на аудиторията в „Констънс Билард“ на същия изпит, който полагаше Серена. Ванеса беше приключила с въпросите 45 минути по-рано и сега, докато обезумелите й съученички се трупаха край Серена, понеже по някаква случайност тя бе заснета с някакъв си бездарен позьор вокалист през уикенда, тя си чертаеше маршрут за снимките из града, които се надяваше да предаде заедно с документите за Нюйоркския университет. По дяволите шеста страница. Тя щеше да документира истината, всичко, което се случваше в града под носовете на хората, а те не го виждаха заради шеста страница.
Ванеса искаше да стане призори и първо да заснеме рибарите, които предават рибата си на пазара Фултън. Миризмата на риба я отвращаваше, но тя щеше да направи нещо страхотно. Щеше да проследи пътя на рибата от лодката до магазина, където я продават за тридесет и два цента половинката на ресторантите в града, които от своя страна ще я сервират с шамфъстък и гарнитура от червени картофи с масло от диви гъби за двадесет и девет долара порцията. Някоя анорексичка, развеждана два пъти и живееща на Парк авеню, ще си я поръча, а ще хапне само една-две хапки от нея, след което рибата ще бъде изхвърлена.
Ванеса живееше точно заради тази сладко-горчива ирония. Тя беше песимист, а Дан беше романтик, следователно тя не разбираше защо той толкова се стяга заради секса. Така както Ванеса виждаше нещата, колкото повече Дан изчакваше и преувеличаваше значението на секса, като вместо това само мислеше и пишеше, и се тревожеше, толкова по-сигурно щеше да се разочарова. На нея обаче й беше много трудно да измисли нежен начин, по който да му го каже, различен от това да го върже за леглото и да му разкъса дрехите. Което само по себе си май не беше много лоша идея.
Ванеса се усмихна на себе си и върна мислите си към филмовото си есе.
След рибната борса, тя искаше да се залепи за един ден за някое ченге на колело. Те обикновено караха по двойки в Сентръл Парк и хич не им пукаше, че всички хлапета се друсат и пият бира. Това, което тя се опитваше да разбере, бе дали те изобщо арестуват някого или просто работят за мускули на краката? Най-вероятно полицейското управление нямаше да й разреши да ги снима без разрешително, но си беше добра идея.