— Е, да се надяваме, че този Нейт обича лазаня пунджаби — каза Руфъс, докато пълнеше огромната си чаша с кианти.
Чу се звънеца и Руфъс хукна да отвори на стария си приятел Лайл Трос, когото беше срещнал преди двадесет години в парка. Лайл беше от тези типове, които не остаряваха и които виждаш всеки ден на пейка в парка, да слушат мач на „Метц“ по малко портативно радио или да изучават „Дейли нюз“ отпреди три години, намерен в коша. Той беше писател, или поне така разправяше, макар че Дан нямаше доказателства за това.
— Донесох грозде — съобщи Лайл. Беше си сресал косата над плешивината и беше облякъл пуловер с цвят на горчица, кафяви панталони и бели маратонки „Найк“. Имаше няколко прорезни ранички, с които се беше сдобил, докато се бе бръснал. Не беше лесно да го гледаш:
— Здравей, Даниелсън!
— Здравей — отговори Дан. Лайл имаше навика да добавя срички към имената. Може би смяташе, че е супер смешно, но Дан някак си не виждаше хумора в това.
Руфъс грабна гроздето и го хвърли на Дан.
— Сложи малко в манджата — заповяда той.
— Добре — каза Дан колебливо и пусна няколко зрънца в соса. Той си помисли, че на този етап можеше да сложи някое от лайната на Макс, докато никой не гледа. Макс беше дебелата им котка, която в този момент се беше опънала на пода в кухнята между парче пармезан и едно хлебче.
Докато Руфъс и Лайл избираха плоча от колекцията на баща му, Дан бъркаше соса с трепереща ръка и се чудеше как да подхване темата за секса. Беше й казал, че иска да е емоционално, но кого ли заблуждаваше? Сега искаше да свършва по-бързо с това, за да започне да пише отново. Беше му писнало да се взира в черния тефтер с празно като бял лист хартия съзнание.
Дан започна да бърка все по-бързо, докато сосът не закапа от стените на съда. Просто трябваше да се изправи пред нея и да го каже, и да се надяваме, че Ванеса няма да умре от смях.
В е на правилното място в грешното време
Ванеса трябваше вече да е у Дан, но беше мъкнала оборудването си, което не беше малко — първо с влака от Уилямсбърг до 14-та Западна улица, след това с друг влак до Сентръл Парк — а беше прекрасна вечер и щеше да е чиста загуба да не заснеме това-онова за филмовото си есе. Предната вечер беше валяло и тротоарите в парка бяха заледени и хлъзгави. Докато вървеше към замръзналото езеро, тя си мислеше колко по-добре щеше да е да беше сложила новото си бельо в чантата, отколкото на себе си. Дантелата държеше студено и я дразнеше на неудобни места.
Точно до езерото имаше огромен дъб, чиито клони бяха натежали от висулки. Ванеса извади камерата си. Можеше да заснеме висулките и да започне с тях есето си за колежа. Доста готин начин да представиш обстановката. За кратък момент можеха да си помислят, че филмът е сниман в провинцията. След това щеше да скочи към нещо изцяло градско, като месари, които разтоварват заклани животни на Уест стрийт.
Заигра се с обектива, като се опита да приближи висулките и след това да се отдръпне. Сякаш имитираше „Нешънъл джиографик“. Дан все й повтаряше, че трябва да вложи малко повече действие във филмите си, но за нея те бяха също като поезията. Не беше нужно да се случва нещо, просто трябваше да предизвикват чувства.
Та, докато си седеше край замръзналото езеро и се опитваше да заснеме мимолетната красота на висулките по клоните на дърветата, тя определено усещаше нещо — впиващата се в задника й дантелена прашка.
По-рано тази сутрин Нейт беше завел Джени на сутрешното представление на „Лешникотрошачката“ в Линкълн сентър. Всичко беше точно както той си го спомняше: огромно коледно дърво и мишки с човешки размер. Джени беше очарована от музиката, декорите, танцьорите и костюмите, особено този на феята Драже, а накрая сърцето й щеше да се пръсне, когато Клара и принцът се понесоха към небесата в теглената от кон шейна.
След това Джени и Нейт трябваше да тръгнат към къщата на Джени, където баща й Руфъс подготвяше вечеря. Джени прецени, че няма по-бърз начин да си убие следобедното настроение от това да завари как баща й с омазана бяла тениска сипва ром и цяло шише кетчуп в соса. Нейт целия ден се държа чудесно, държеше я за ръка и й обръщаше внимание на любимите си части от балета. Той дори изглеждаше перфектно в сивия си кашмирен костюм и синьо-зелена риза. По всички тези причини тя реши да се приберат по дългия маршрут през Сентръл Парк.