— Какво е това на лицето ти? — попита той, вземайки писмото.
— Депилирам се — каза тя и се запъти към банята надолу по коридора.
„Каквото и да значи това“, помисли си Дан и затвори вратата зад себе си. Явно беше, че Джени прекарва твърде много време вкъщи, четейки модни списания, но си го заслужаваше, задето е такава уличница.
Дан обърна плика наопаки, за да провери обратния адрес. Беше от вестник „Ню Йоркър“. Най-вероятно го канеха да се абонира, макар баща му да беше доживотен абонат. Той разкъса плика и разгъна листа:
„Скъпи г-н Хъмфри,
Благодаря ви, че изпратихте поемата си «Мръсници» в нашия вестник. Поздравления! Горда съм да ви заявя, че ще я публикуваме в изданието си за свети Валентин. Моля, попълнете информацията за себе си във формуляра, който е прибавен към писмото, за да напишем за вас в страницата със сътрудниците на вестника. След това ще получите чек за осемстотин долара.
Честита нова година!
Това някаква шега ли е?, почуди се Дан. Той прочете писмото два пъти, преди да го остави на леглото си, цял разтреперан от ужас. „Ню Йоркър“ рядко публикуваха творби на непознати поети, а Яни Прайс беше известна с гадните си забележки от типа: „Добър опит!“ или „Съжалявам, Чарли!“. Дан разгледа хартията, изглеждаше автентична. После отново прочете писмото, а ръцете му се тресяха при мисълта, че някой непознат — камо ли някой известен в тези среди, като нея — е чел стихотворението му.
Колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно ставаше, че няма друг човек, освен Ванеса, който да го е изпратил в редакцията. Все едно не се беше издънила достатъчно? Ама какво, какво, по дяволите, си мислеше тя?
Дан отново хвърли писмото на леглото и свали мръсната си фланелка. Първо щеше да си вземе горещ душ и да си облече чисти дрехи.
Най-накрая!
След това щеше да иде директно в Бруклин, за да я сдъвче едно хубаво. Как смееше тя да се гаври с работата му, като я изпраща на когото си поиска? Тя за каква се мислеше? Гологлавата му кръстница с кубинки?
А какво ще кажете за яката Добра Вещица от Изтока?
Руби най-накрая беше успяла да върне дигиталната камера и Ванеса седеше на компютъра си, сваляйки кадрите с висулки, и наслагвайки ги върху филма си, малко преди кадрите с гълъби в един боклукчийски камион. Тя вече беше изтрила частта с Джени и Нейт и беше решила да остави това зад гърба си, за да се посвети изцяло на филма. Точно до гълъбите от една торба се подаваше плешива кукла с едно око. Беше страхотно.
В десния ъгъл на екрана й се появи съобщение, и тя кликна върху му с надеждата, че е от Дан. Може би беше получил известие от вестника и сега й съобщаваше, че ще го публикуват, и всичко беше простено. Но не беше от Дан.
КМ 10001: ти ли си Ванеса Абрамс, режисьорът?
Hairlesskat: може би
КМ 10001: търся човека, който е снимал ония хлапета в парка, работата с камера беше велика.
Hairlesskat: о, така ли? Кой го казва?
КМ 10001: Кен Могул. Аз снимах Морско конче, може да си го гледала, с правилния човек ли разговарям?
Hairlesskat: да
КМ 10001: уха. Ами искам да работя с теб. Сега завършвам един филм, който заминава за Кан. Интересува ли те?
Hairlesskat: аз още съм в гимназията, но да, интересува ме.
КМ 10001: супер, може ли да се срещнем някъде по-късно днес? Аз съм в Ню Йорк, между другото.
Hairlesskat: довечера в десет ще снимам в парка, ако искаш там?
КМ 10001: идеално, ще се радвам да видя как работиш, дотогава.
Hairlesskat: чао
Ванеса се върна към филма си с ясното съзнание, че човекът, с когото бе разговаряла, може да са група приятели на Нейт, които в момента правят дупка в езерото, за да я удавят в нея заради линка. И все пак можеше наистина да е Кен Могул, неин любим алтернативен режисьор. Тя се изсмя с глас. Беше като магнит за подобни съобщения, но кой знае? Всичко беше възможно.
gossipgirl.net
Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.
Как да си прекараме най-страхотно на Нова година