От средата на дансинга Серена забеляза къдрите на Арън и затанцува към него. Розовите й кичури подскачаха, а сребърните й нокти блестяха. Тя се хвърли на врата му и докосна бузата си в неговата.
— Толкова се радвам, че дойде — каза тя толкова искрено, сякаш наистина го мислеше.
— Аз също — ухили се той и си помисли същото нещо.
— Къде е Майлс, не е ли с теб?
Арън поклати глава:
— Още е в Сейнт Бартс. Запозна се с една мацка там.
Серена се ухили:
— О, така ли?
Арън сложи ръце в джобовете на войнишките си панталони и отново се огледа за Блеър.
Серена проследи погледа му. Защо той винаги я гледаше толкова тъжно?
— Страхотно е да ги видим отново заедно, нали? — попита тя задъхано с надеждата, че той ще се съгласи.
Арън се принуди да кимне. Блеър нямаше да е негова, а и изглеждаше щастлива:
— Да, така е.
Серена го прегърна и го поведе към дансинга:
— Хайде, да танцуваме!
Тя ухаеше на сандалово дърво и пачули и боса беше висока колкото Арън. Уау, най-накрая осъзна той, след като Серена вдигна ръце и се завъртя, а розовите й кичури се разхвърчаха след нея — тя наистина е прекрасна.
Все едно имаше някой на тази земя, който не го беше забелязал.
Може би беше малко блед, когато пристигна, но май щеше да прекара много щастлива Нова година.
Само в Ню Йорк
Ванеса не беше запалена по идеята да целува тълпа пияни хора и да крещи „Честита Нова година“. Даже можеше да се каже, че това беше най-големият й кошмар. Следователно, вместо да иде на купона на Серена, тя събра цялото си оборудване, облече се добре и взе метрото до Сентръл Парк. Понеже всички от онова обкръжение щяха да са на купона, на Ванеса й беше интересно да види какво правят другите, които не са от кръга на Серена. Навън беше само 19 градуса по Фаренхайт и температурата продължаваше да пада. Не можеше да има по-неподходящо време за годишната обиколка на парка. Това си беше идеалната тема за филмовото й есе.
Тя започна да снима всички, които идваха за състезанието на входа на парка откъм 89-та Източна улица. Започна да вали сняг, което си беше истинско предизвикателство, понеже беше трудно да поддържа обектива чист, а светлината правилна. Но всичко това си заслужаваше, понеже паркът изглеждаше великолепно с новата тънка бяла покривка и състезателите, които до един приличаха на смотаняци. Това започваше да изглежда по-добре и от главата на куклата в камиона за боклук.
— Всяка година ли тичате или сега ви е за първи път? — попита Ванеса един измършавял човек, обул маратонки на бос крак и срязани дънки. Тя приближи обектива към кльощавия му гръден кош, проверявайки дали е настръхнал, но не видя нищо.
— Първи път? — възкликна мъжът, като прибираше сивата си коса в опашка на тила и се ухили, разкривайки пожълтели от тютюн зъби. — На девственик ли ти приличам?
Отврат.
Ванеса се радваше, че лицето й е скрито от камерата.
— Добре, късмет — каза тя и се отдалечи.
Отстъпвайки назад, Ванеса се блъсна в жена на около седемдесет, облечена в палто от норка, обувки на „Шанел“ и кожени ушанки, която водеше малък бял пудел, също облечен в палто от норка.
— А, кой е това? — преправи гласа си Ванеса, като се наведе да погали кучето.
— Обичаме да тичаме в снега — каза жената, а силно начервените й с розово червило устни се извиха в усмивка. Бялата й коса беше прибрана на френски кок, а по бузите й имаше оранжев руж. — Мъжът ми отиде да залага в Ница, а децата ми са пораснали, та Ейнджъл и аз решихме да се позабавляваме.
— Аз също — каза Ванеса, макар очевидно да нямаше нито деца, нито съпруг, камо ли куче. Тя се усмихна конспиративно на жената и каза: — Суперзабавно е, нали?
В това време жената вадеше нещо от зелената си маркова чанта и Ванеса приближи обектива, за да види какво е: малки червени ботушки.
— За да не му станат снежни топчета на лапичките — обясни жената и се наведе да ги обуе на пудела.
— Много са модни — каза Ванеса.
Сега тя разбра какво имат предвид хората, като казват „само в Ню Йорк“. Да, само в Ню Йорк ще видиш възрастна дама да тича с кучето си посред нощ, с еднакви палта от норки, заедно с тип, като онзи с отрязаните дънки. Това й даде страхотно заглавие за филмовото есе, „Само в Ню Йорк“. Беше си направо брилянтно, макар че засега тя трябваше да се самоубеждава в това.