Но Ванеса беше научила този език от едно друго момче.
— Имаш много тесни стъпала — отбеляза тя, когато коленичи да му свали чорапите.
Дан се изправи и дръпна краката си настрани:
— Чакай.
Ванеса пропълзя нагоре по матрака и седна до него, кръстоса крака, облечена само в черните си чорапогащи и потник:
— Какво има?
— Не искам да правя това, поне не сега — каза той и макар панталоните му да бяха на него, се почувства доста гол.
Ванеса се пресегна и го бутна игриво:
— И аз се притеснявах първия път, но не е кой знае какво. Обещавам.
Дан преглътна и се загледа в тавана. Беше фиксирал поглед върху една пукнатина в мазилката.
— Аз предпочитам да изчакам… до… докато стане по-емоционално.
— Доообре — бавно каза Ванеса, — но това е просто секс, не е стихотворение.
Явно не й беше ясно, че за Дан това си беше стихотворение. Може би най-важното стихотворение, което щеше да напише някога.
Той се пресегна за тениската си и я навлече:
— Просто искам да изчакам, това е всичко.
— Добре — каза Ванеса на границата да изгуби търпение. Дан винаги прекаляваше в преценката си за нещата. Пишеше за тях в малък черен тефтер, докато вече нямаше какво да се напише. Тя обожаваше това, че Дан бе романтичен и чувствителен, но поне веднъж можеше да престане да мисли за нещата като такива и да се пусне по течението. И все пак си падна по него още в деня, в който се запознаха, точно преди три години. Нямаше да прецака нещата сега, когато най-накрая бяха заедно.
Дан отново запали цигара. Ръцете му трепереха.
Ванеса го мушна отново:
— Хей, не се шашкай толкова, все ми е тая дали ще го правим.
Той кимна, а тя хвана ръката му и я обви около раменете си. Те полегнаха назад и Дан издиша дима към червената китайска лампа, която висеше над главите им. Той галеше с палец главата на Ванеса и беше щастлив, че не се наложи да обяснява в подробности. Това му беше плюсът да излизаш с най-добрия си приятел, та тя го познаваше по-добре от самия него.
Известно време лежаха така и гледаха как димът се носи из стаята. Това беше друг плюс, не се налагаше и да говориш много.
— Веднага след като започне ваканцията, искам да заснема още малко филм — наруши Ванеса тишината. — Притеснявам се, че „Война и мир“ е твърде мрачен за комисията в Нюйоркския университет.
Последният й филм беше адаптация на „Война и мир“ на Толстой и в него ролята на принц Андрей се изпълняваше от Дан. Ванеса си беше подала документите по-рано и вместо есе искаше да изпрати един от филмите си. Нямаше търпение да влезе да учи кинорежисура. Още един срок в „Констънс Билард“ — училището за кльощави и тъпи момиченца, където Ванеса не се вписваше, ама грам, и след това щеше да е свободна!
Дан отново издиша огромно количество пушек. Не знаеше защо Ванеса се стяга толкова. Филмите й бяха мрачни, но точно това ги отличаваше. Нямаше начин да не влезе в избрания от нея университет.
— Ако някой трябва да се тревожи, това съм аз — каза той, а ръцете му отново се разтрепериха.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Всяко училище с полусвястна програма по писане ще се избие за теб.
— Аха, и като говорим за мрачно, моите стихотворения са наистина… — Дан спря. Те бяха лични, да, такива бяха. Беше му странно как ще ги изпрати на някакъв си човечец в „Браун“, „Колумбия“ или „Васар“. Сякаш щеше да разкрие душата си пред напълно непознат, който може и да не беше чел творбите на Гьоте, Сартр, Камю и нямаше да разбере препратките към тях.
— А и няма да е лошо да се опиташ да публикуваш нещо, това определено ще ти даде шанс и предимство пред колежанската комисия — предложи Ванеса.
Дан изгаси угарката в празна кутия от кока-кола.
— Да бе, да — каза той. Обичаше да пише, но нямаше начин да прати нещо за публикуване. Та той още не беше намерил гласа си и го знаеше. Всяко ново стихотворение звучеше различно от останалите.