Но дори и тогава той чувствуваше близостта на момичето. Някакъв омагьосан кръг го спираше да се приближи до нея. Защото нещо можеше да се пропука, да се измени в този свят — от една невярно казана дума или неловък жест. Или, напротив… да се превърне в най-висше блаженство, ако всичко бъде естествено.
Птица, бяла като морска сол, изсвистя със стегнати криле над тях.
И той се засмя безпричинно. И си представи как живеят тук с Рената, как си готвят вечеря на огъня, как ги скрива нощта, как си шепнат боровете зад завесата на палатката и как сутрин над гладката синева на водата изгрява слънцето и всичко това продължава дълго, дълго — колкото те искат.
Рената стоеше наблизо, по лицето й се гонеха плахи отблясъци. Той се гмурна и когато вече съвсем не му бе останал дъх, разтворените пръсти допряха най-сетне гладкото, еластично дъно. Той с тласък се отдръпна и се хвърли нагоре, преобръщайки силното, тежко, мятащо се тяло на момичето. Плясък, пръски вода, слънце, недоволен вик, близки смеещи се устни — и ново стремително гмуркане в глъбината, а после всичко отначало — заслепяващ удар на пръските по очите, смехът на момичето, суматоха и проблеснала на слънцето дъга.
Той хвана Рената, мигновено надви съпротивата на ръцете й, защитата внезапно отслабна и тя цялата — висока, тъничка, топла, изведнъж станала малка и доверчива, се притисна към него, с полуотворена уста, отметнала глава. И всичко заплува пред очите му, и нямаше вече нищо друго освен прохладата на морето, сплетените обятия, отметнатото лице — радостно, загадъчно, близко, скъпо, очакващо.
И в миг прегръдката им се разтвори.
Всичко се върна на мястото си — светлият бряг, мирисът на хвойна и мирисът на морето, капчиците вода в косите на Рената.
Те излязоха на брега, изсушиха се под горещите лъчи и без да разменят нито дума, тръгнаха покрай ивицата на прибоя.
Повече не им трябваха думи. Не само постъпките, но и желанията, мислите им се сляха сега дотолкова, че всичко се превърна в безпределно блаженство. Той вървеше до Рената, гледаше трогателните отпечатъци на босите и крака по пясъка и неочаквано за себе си се отпусна на колене и зацелува тези следи. Рената се спря, зарови пръсти в косите му и ги дръпна леко, като притвори очи. Той я погледна от долу на горе — едно осемнадесетгодишно мъдро дете — сърцето му заби така, че той побърза да стане, докосна бузата й с длан и бързо тръгна напред.
И преди той знаеше колко е красива тя, но сега това нямаше значение. И по-рано обичаше ловкото й, свежо тяло, бързата подвижност на живото й лице, откритата, доверчива усмивка и нежната дълбочина на кафявите очи, но тогава беше съвсем различно. Тогава това можеше да се случва често и с други, но сега тя беше единствената и те си принадлежаха един на друг завинаги. Белият кварцов пясък, по който вървяха, беше чист и тънък. Милиони дребни мидички хрустяха, бодейки ги леко по ходилата. Малко над границата на прибоя морето беше изхвърлило различни предмети: тъмни и гладки парчета дърво, ажурени плетеници от водорасли, мътни, заоблени парчета стъкло, изгубили блясъка си люспи.
Те завиха към боровете през горещо дишащата пясъчна пустиня. С предчувствието за откритие се приближиха и съзряха ручейче — прозрачно и нагрято от слънцето, струящо от гората към морето. Влязоха във водата и дълго вървяха така, галени от вятъра, докато ручеят не се разшири и водата не захладня, защото бяха наближили скрития в зеленината извор. Разтвориха клоните и гъстите треви и той се откри пред тях — изумруден светлик вода в рамка от влажен мъх и черни хлъзгави камъни.
Без да се уговарят, двамата легнаха на мъха по корем и от устните им във водата се образуваха кръгове. Отраженията на клоните и небето се развълнуваха по водната повърхност. Зъбите им изтръпнаха от студената вода, двамата се разтрепериха и с няколко огромни скока се намериха горе, където на обсипаната с хвойна полянка лежаха полегати ивици слънце.
Стана ясно, че тук ще бъде техният дом, палатката. Смолистата жега ги обхвана. През мъхестите клони на боровете проблясваше морето. Сети погледна момичето и видя, че то стои със затворени очи, а лицето му е като заспало. Той също затвори очи и раменете им се докоснаха. Като че ги разтърси ток. Ръцете им се сплетоха. И също както преди, в морето, всичко заплува, изчезна, стана тъмнопурпурно. Останаха само упоителният до болка вкус на устните, нетърпеливите тласъци на език в език, меката податлива земя и дългата сладка, изгаряща смърт на прегръдката.