Учителите в детската градина от своя страна от край време са се стремяли да се държат професионално, което означава - наред с други неща - не-лично. Да се държиш не-лично означава да се придържаш към една или няколко теории. Това не те прави студен или неангажиран, а показва, че се ръководиш повече от разума, отколкото от чувствата. Този професионален идеал има своите предимства. При мнозина от нас спонтанната реакция е неразумна. Което не трябва да е пример за подражание от един родител.
Чудесно е да черпим вдъхновение от педагозите и книгите. Но не е добре когато родителите се вслушват повече в теориите, отколкото в самите себе си.
Това води до опорочаване на жизненоважния личен контакт между родители и деца. Нещата се объркват съвсем когато родителите се придържат стриктно към някоя конкретна идеология и очакват децата им да се впишат безпроблемно в нея. Няма значение дали въпросната идеология е от религиозно, политическо, педагогическо или философско естество.
И за родителите, и за децата е по-добре ако родителите се опитват да бъдат себе си и да се чувстват добре в кожата си, вместо да са такива каквито „трябва“. По-добре автентичен, отколкото теоретичен родител. Родителите, които допускат грешки и поемат отговорността за тях, са по-добри родители от тези, които се опитват да бъдат перфектни. Родителите перфекционисти внушават на децата си чувство за провал, а дете, което има чувството, че ще се провали, в крайна сметка наистина се проваля.
Двама родители - две съвкупности от граници
В миналото беше разпространено мнението, че е „важно родителите да са единни по отношение възпитанието на децата“. Наред с това се ширеше предупреждението, че стига да им се удаде удобен случай, децата ще завземат властта в семейството. На възпитанието често се гледаше като на борба за власт между деца и възрастни, която - разбира се - възрастните трябваше да спечелят. Затова беше важно родителите да са обединени в общ фронт срещу децата.
В днешно време пред родителите има повече възможности. Ако те решат да възприемат отношението си към децата като борба за власт, тогава, естествено, би било най-разумно да поддържат общ фронт. Не бих го препоръчал, но е вариант.
Друга възможност е да се опитат да изградят отношенията си на основата на равно достойнство5 От моя гледна точка равнопоставеността между мъжа и жената от една страна и между възрастните и децата от друга осигурява на всички най-добрите условия за здравословно развитие и им помага да градят основаващи се на близост и сплотеност отношения в своята общност.
За една общност казваме, че е изградена на принципите за равно достойнство тогава, когато членовете й приемат различността на другия и я възприемат като укрепваща общността сила. Това не се постига лесно. Особено ако родителите са израснали в издигащи в култ еднаквостта семейства и общности, където различният се чувства застрашен.
Родителите имат различен опит, различна индивидуалност, различни ценности и (в повечето случаи) различен пол. Дори и да постигнат интелектуално единомислие по отношение на възпитанието и границите, родителите на практика винаги ще се държат по различен начин. Това важи с най-голяма сила за общите рамки и граници. Личните граници така или иначе са изначално различни и винаги ще си останат такива.
Различността на родителите понякога им създава затруднения - това е неизбежно. В тези случаи гледните точки са две: че това е проблем, който трябва да разрешим, преди да продължим да се развиваме; или че това е предизвикателство, което може да ни помогне да се развиваме. Повечето родители го считат за проблем. Но ако имат малко търпение и поемат няколко пъти дълбоко въздух, ще успеят да видят и предизвикателството в ситуацията.
Предизвикателството е винаги едно и също: родителите трябва да проучват както своята собствена нагласа, така и нагласата на другия. Защо разсъждавам по този начин? Какво те кара да мислиш това, което мислиш? Какъв е нашият опит? Това може да се окаже доста провокиращо и да ни помогне да открием аспекти от характера си, с които няма да се гордеем.
Основното тук е, че никой не е изначално прав. Поради две причини: първо, двамата родители като съвкупност притежават едва около половината от онова, което е необходимо за благополучието на едно семейство. Другата половина трябва да бъде доразвита съвместно. Никой не може и не знае всичко. Целта не е да създадем „правилното“ семейство, а да създадем нашето семейство. Всичко друго би се превърнало в борба за власт. А борбата за власт в едно семейство никога не завършва с победители - има само губещи.