Никак не е зле за едно четиригодишно дете, което не може просто да отиде при родителите си и да им каже: „Вижте какво, мили хора. През цялото време ви гледам как се радвате и забавлявате с вашето ново хлапе. И аз я харесвам, но хич не ми е лесно да свикна с мисълта, че ще започна да оставам съвсем сама в продължение на много минути много пъти на ден. И вече започнах да се чувствам гузна, че не ми се струва толкова романтично, колкото на вас. Какво да правя?“
Отговорът ми на въпроса дали ти постъпваш погрешно може да ти се струва радикален, но то е защото съм твърдо убеден, че не бива да наказваме децата, задето съдействат.
Бих предложил следното: Следващия път, когато ситуацията се повтори, погрижи се най-напред да успокоиш малката - както досега. После сложи Лине в скута си, целуни я по челото, погали я по вратлето и й кажи нещо в смисъл: „Лине, като се замисля, разбирам, че понякога сестричката ти навярно те дразни. Не си бях давал сметка за това, преди да я ощипеш - сигурно защото мен никога не ме е дразнила. Как мислиш, дали не й обръщаме прекалено много внимание?“
Кажи го със свои думи, така че да го усетиш. Не е нужно да я критикуваш, задето е ощипала малката. Не е нужно да й се обяснява, че това е погрешно. Тя знае, че е така. Но трябва да я увериш, че с нея самата всичко е наред. Като формулираш и приемеш нейните чувства“.
Този разговор оказа силно въздействие и върху двамата родители. Таткото се зарадва, че има алтернатива на поведение и ще може да избегне ситуацията, която, макар да е интелектуално оправдана, му е създавала вътрешен дискомфорт. Майката се разплака и сподели: „Знаех си, че това, което прави мъжът ми, не е редно, но си внушавах, че причината да не го приемам е в това, че той е твърде „строг“, докато аз исках да съм „по-мека“. Мисля, че често правя така - критикувам съпруга си заради твърдостта му, вместо да се опитам да разбера какво всъщност се случва “
Последният коментар на майката подсказва, че тук има конфликт между мъжкото и женското начало - конфликт, с който се сблъскват повечето родители. Понякога бащите са твърде непреклонни, а майките - твърде меки, но това не е толкова важно. Най-важното е начинът, по който очертават границите на защитаваната от тях позиция, да бъде уместен. Най-сигурният знак, че бъркаме някъде, е вътрешното неспокойствие и съмнение, което е подтикнало този баща да зададе въпроса си. Появи ли се това чувство, значи е време да помислим, за да постъпим по-адекватно следващия път.
Подобна ситуация засяга общите граници („в нашето семейство не прибягваме до физическо насилие!“) и е важно родителите да са на една позиция. От друга страна, по отношение на личните граници на всеки от тях е нормално да има известни разминавания.
Когато разминаванията се изострят, е важно да си припомним, че в тази ситуация участват двама души: родител и дете. Не е достатъчно да обсъждаме само кое е „добре за децата“. Не по маловажно е да изясним кое е добре за попадналия в ситуацията родител.
Първият важен въпрос е: „Какво искаш да постигнеш?“. След като той бъде изяснен, идва ред на следващия: „Как да го постигнеш, без да нарушиш интегритета на детето?“ Ако не можеш да отговориш на него, трябва да се запиташ: „Мога ли изобщо да очаквам това от дете на тази възраст?“
ГРАНИЦИТЕ НА ДЕТЕТО?
Важно е родителите да се научат да зачитат своите граници. Това не е отговорност на детето. Не по-малко важно е и детето да се научи да зачита своите граници. Това също е отговорност на родителите. Причината за поемането на тази двойна отговорност е, че бебетата и малките деца не могат да отстояват собствените си граници. Те вероятно биха могли да ги маркират, но не и да ги защитават от външно посегателство.
Когато детето усети, че възрастните признават неговите граници и се съобразяват с тях, то се научава да уважава границите на другите (след като се сблъска няколко пъти с тях).
Когато възрастните нарушават границите на детето, то реагира или като нарушава границите на другите, или като се затвори в себе си и започне да се държи саморазрушително. За нашите географски ширини е характерно, че момчетата реагират агресивно, а момичетата - саморазрушително, но и това е на път да се промени.
Когато децата отвръщат на оскърбленията с оскърбление, то не е за да отмъстят на родителите си. Правят го, защото оскърбленията са част от тяхната семейна култура и защото това е начинът, по който родителите им изразяват чувствата си един към друг. Децата интуитивно се доверяват на преценката на родителите си.