Част от възпитателните методи, които сме свикнали да наричаме положителни и изпълнени с грижа, са оскърбителни за децата. Много родители си дават сметка за това, но от страх да не изглеждат безотговорни в нечии очи, си придават неприсъща за тях твърдост. Получава се нелеп парадокс - да спреш да даряваш детето си с любов точно когато то има най-голяма нужда от любовта и подкрепата ти.
У много родители този парадокс остава скрит току под повърхността и щом се почувстват несигурни или разочаровани, изплува и влияе на поведението им. Съществува една магическа формула, която ще ви помогне да се отървете от него: наблюдавайте реакциите на детето и се отнасяйте към тях сериозно6.
Да вземем например бебетата. Ако наврем физиономията си в лицето на едно пеленаче, усмихнем се и кажем: „Здрасти!“ или „Ах, как си намокрил. Сега мама ще ти смени пелената, за да си сухичък, после ще похапнем и ще се гушкаме, нали, миличък?“, много е вероятно да станете свидетели на следното: в първите пет до десет секунди личицето на бебето ще остане безизразно и едва след това то ще реагира. Детето маркира граница: „Имам нужда от малко време, за да се настроя да общувам с тебе, мамо. Прояви малко търпение и ще ти отвърна.“
Ако майката не се съобрази с тази граница, прояви нетърпение и навлезе в личното пространство на бебето, то ще се стресне и ще й отвърне с недоволна физиономия, вместо с усмивка. Ако майката продължи да настоява и да говори още и още на все по-висок глас, с надеждата да изтръгне от детето си усмивка, то може да се разплаче и да започне да маха с ръчички и да рита с крачета.
Тази майка е изправена пред избор, който стои пред всеки родител всеки ден: „Искам ли да се науча да обичам детето си или предпочитам да получа потвърждение, че то ме обича?“ Когато станем родители, не всички сме достатъчно зрели, за да направим правилния избор. Децата може и да приемат това, ако виждат, че имаме желание да се учим заедно с тях. Ако случаят не е такъв, те няма да ни обичат по-малко заради това. Но ще обичат себе си по-малко.
Личните граници при децата са също толкова разнообразни, колкото и при възрастните. И както децата опознават границите на родителите си постепенно, след като се сблъскат с тях, така и родителите опознават границите на детето си постепенно, докато то расте.
Докато детето расте, родителите могат да се учат да зачитат най-очевидните му граници: ако изплюе десетата лъжичка зеленчуково пюре, това означава:
„Благодаря, нахраних се вече“. Погледнете го мило и му кажете: „Аха, значи вече не си гладен“. Ако детето се извърне и не иска да го целунете, отвърнете: „Ох, наистина много ми се искаше да те цункам, но може би някой друг път“. Когато е будно и игриво малко след като сте го сложили да си легне, бихте могли да направите следния коментар: „Виждам, че на теб още ти се играе, но на мен - не“. Става дума за това как да зачитаме и уважаваме границите на детето, а не да се подчиняваме на всяко негово желание.
Нека се върнем към границите на възрастните и да разгледаме някои от по-разпространените начини да ги маркираме, както и някои от причините за провал.
„Не искам да пускаш музика сега. Много съм изморен. “
В миналото родителите вероятно са пробвали така:
„Защо винаги пускаш музика, въпреки че знаеш колко съм изморен?“
Това е язвителен упрек, замаскиран като въпрос. Посланието, което достига до детето, е: „Ако ме обичаше истински, щеше да знаеш от какво имам нужда!“ Подобно изказване демонстрира липса на внимание към другия и би накарало детето да се почувства „в грешка“ - точно както би се почувствал и някой наш приятел или партньорът ни.
„Колко пъти да ти казвам, че искам тишина и спокойствие, когато съм изморен? И в къщи ли вече човек не може да намери спокойствие!“
Посланието е ясно: „Ти си глупава, разсеяна и се отнасяш лошо с баща си!“ Предпочетената въпросителна форма пак прехвърля върху детето отговорността за това как се чувства бащата. Когато говорим от първо лице, информираме околните кои сме и къде са нашите граници. Докато въпроси като този имат за цел единствено да сигнализират на околните, че не сме доволни от тях.
„Не, сега не искам да ти чета приказки. Искам да си чета вестника. “
На много родители им е трудно да поставят своите нужди на преден план. Угризенията, които изпитваме заради собствените си желания често изразяваме като критика спрямо детето, което съвсем открито и чистосърдечно дава израз на някое свое желание.
„Не виждаш ли, че чета вестник?“
„Чакай малко! Не виждаш ли, че има и други хора, освен теб!“