До ушите на детето достига посланието: „Грешно е (= ти си в грешка) да казваш това, което искаш. Трябва най-напред да помислиш какво искат другите“. След известно време детето ще започне да изразява нуждите си индиректно (като мрънка и настоява, като използва личния си чар, манипулира или тормози). Или, което е още по-лошо: може изцяло да се предаде.
В миналото когато родителите поставяха граници, те почти винаги нарушаваха границите на децата. Посланието беше следното: „Ти трябва да зачиташ моите граници, но аз мога да нарушавам твоите“. Както винаги, когато между думите и действията на родителите има разминаване, децата запомнят действията. Когато едно дете бива наранявано и обиждано, то се научава да наранява и да обижда. Когато бива укротявано със сила, то ще изчака да порасне и тогава ще започне да прилага сила спрямо околните.
„Не искам повече да спиш в нашето легло. Искам да спя сам с майка ти. “
В исторически план това изказване е еволюирало от: „Стой си в леглото! Иначе ще има шамари!“ и е стигнало до: „Виж, съкровище, ти вече си голям и ние с татко ти си говорихме, че е най-добре вече да не спиш нощно време в нашето легло. Твоята стая е много хубава, не искаш ли да пробваш да спиш там довечера? Разбира се, че винаги можеш да идваш при нас, ако сънуваш лоши сънища или се страхуваш от нещо“.
Идеята е прекрасна и ако имате късмета детето ви точно този ден само да е обмисляло варианта за смяна на леглата, може и да се получи. Но такъв късмет идва рядко.
И ако не се получи, което е много вероятно, то е заради деликатния начин, по който е формулирано предложението - изборът и отговорността са прехвърлени върху детето.
Няма нищо лошо в това да оставим детето да реши как да постъпи, ако му предоставим свободен избор, но тогава трябва да формулираме предложението така: „Виж сега, ние с татко ти бихме искали да спим сами в леглото си през нощта и затова ни се иска да се преместиш в твоето легло, но си свободен да сам да решиш дали да го направиш“.
Модерните, демократично настроени родители трудно биха си го представили, но за едно дете е много по-малко затормозяващо родителите му да решават вместо него в подобен конфликт, отколкото самото то да поеме отговорността за справянето с конфликта. Децата не могат да носят такава отговорност и ще ви го покажат. Като станат раздразнителни, неблагоразумни и мъчни.
Когато говорим за границите на децата, често не успяваме да разграничим следните три понятия: техните лични граници, техните потребности и техните права.
Понякога сме склонни да признаем някои от техните потребности за права, в някои случаи същото се отнася и за личните им граници. В повечето европейски държави обществото е възприело ролята на защитник на децата. В исторически план това е нова роля за обществото, която до момента не се е увенчала с особен успех. Правото и психологията трудно се спогаждат.
За жалост все още се налага да си напомняме, че наред с другото, границите на децата включват и тяхното тяло и тяхната сексуалност. Повечето от нас знаят, че физическото насилие и сексуалното посегателство над деца не само са забранени от закона, но са и сред най-съкрушителните преживявания, на които може да бъде подложен един човек.
Въпреки това подобни случаи се срещат много по-често, отколкото бихме искали. Възрастни от всички социални групи малтретират и злоупотребяват с деца. В различните държави и култури ситуацията е малко или повече различна, но като цяло случаите на накърняване на достойнството на деца ни припомнят, че под привидната ни цивилизованост все още се крие примитивно отношение към децата.
Тепърва предстои да решим дали наистина да ги приемем за човешки същества с равни права и равно достойнство или все така да се придържаме към архаичната представа, че децата са собственост на родителите си или на държавата.
Допустимо ли е родителите да се карат на децата?
Отговорът на този въпрос зависи от това, какво точно влагаме в израза „да се карат“. През последното столетие родителите бяха свикнали много по-често да засрамват децата си, отколкото да им се карат. Ето каква е разликата:
„Петер, не искам да си играеш с моя компютър, когато не съм с теб, да му се не знае! Казвал съм ти хиляди пъти и полудявам, като те видя на компютъра ми! Повече не искам да го правиш - НИКОГА!!! Махай се от компютъра ми, той си е мой и аз решавам какво ще правя с него!“
В тази ситуация имаме един бесен баща с пламнало от гняв лице, който крещи, хвърля огън и жупел и се кара на Петер. Независимо на колко години е детето - на три или на тринайсет, - то ще се стресне, а може и да се разплаче. Каквато и да е неговата реакция, отношенията с баща му през следващите няколко часа ще бъдат белязани от мълчание и дистанция. Но това не вреди нито на Петер, нито на отношенията му с бащата. Петер нарушава една от границите на баща си за пореден път, чашата на таткото прелива и следва спонтанна реакция. Всичко си е на мястото.