Това беше логичният избор на родителите до преди едно-две поколения, защото се приемаше, че друг път не съществува.
ДЕМОКРАТИЧНО СЕМЕЙСТВО
Можем да вярваме, че детето най-добре познава своите нужди и че най-важното е то да получи това, от което има нужда. В този случай цялото семейство се върти около желанията и нуждите на детето.
За много съвременни семейства изборът на този път е начин да се противопоставят на правилата в патриархалното семейство.
Нека си представим, че семейството като форма на съжителство има смисъл и ни дава възможности за развитие само ако нуждите на всичките негови членове са равнопоставени и максимално удовлетворени.
Това семейство аз определям като „ОСНОВАНО НА РАВНО ДОСТОЙНСТВО“.
Само в книгите нещата са толкова прости и ясни. Реалността е по-комплексна и многопластова. Това важи с особена сила за семействата, които са станали родители през последните десетина години - те се намират в преходна фаза, в която трите пътя често се смесват. Няма никакво значение дали едно семейство прилича на някое от трите гореописани. Най-важното е то да отговаря на нуждите на своите членове.
Патриархалното семейство все още е разпространено на много места из Европа, особено там, където жените още не са си извоювали основни човешки права. То се среща и под формата на матриархално семейство. От гледна точка на психическото здраве на децата, този тип семейства са провал, въпреки че осигуряват някакво спокойствие и стабилност по отношение на разпределението на властта. В скандинавските страни сме забелязали, че деца с психически и социални проблеми често идват от такива семейства.
Вторият път от философска гледна точка е демократичен, но често в рамките на няколко години се превръща в диктатура на детето, при която и родителите, и детето не се чувстват добре. Със сигурност има и много положителни изключения, при които демократичните принципи са били ценно допълнение.
В друг контекст7 бях нарекъл този тип семейство „обслужващо“, защото родителите усилено се стараят да „слугуват“ на желанията и нуждите на детето си, докато техните собствени нужди не изчезнат на пълно от картинката.
Проблемът се дължи отчасти на неспособността на родителите да осъзнаят, че много често това, което детето иска, е различно от това, от което има нужда - на това ще се върна по-късно. В опита си да служат на желанията на детето, родителите дават реален израз на своята загриженост и обич към него, но децата, както всички знаем, могат да поискат всичко по всяко време.
Работата е там, че слугуването не е любов, а си е слугуване. Играчките също не са любов, а са просто играчки; парите не са любов - те са просто пари. Така че в един момент детето започва да усеща недостиг на любов и в съответствие с начина, по който родителите изразяват любовта си, изисква все повече и повече слугуване.
Колкото повече родителите пренебрегват своите нужди, толкова по-безлични и съответно по-малко близки стават те. Любов без близост е като да ти донесат менюто, вместо да ти сервират храната: човек огладнява двойно повече.
В резултат на това децата се превръщат в тормоз за околните, защото си мислят, че всяка съвкупност от хора съществува единствено заради тях. Не защото са асоциални, а защото семействата им ги третират по този начин.
Има изход от този порочен кръг и той не е родителите да започнат да поставят граници на детето и да казват „не“ вместо „да“. Те трябва да открият или преоткрият собствените си желания и нужди и да съберат куража да ги извадят на показ и да ги отстояват. Не трябва да се научат да казват „не“ на детето. А да казват „да“ на себе си. Когато това започне да се случва, тиранинът се смалява, възвръща детския си ръст и отново става поносим.
В нашата култура битува странният парадокс, че осъждаме агресивното и самоизтькващо се поведение и считаме, че човек, който се държи така, е „виновен“, докато някой, който се държи самопожертвувателно е „невинен“. Но последните сякаш са по-нещастни от първите.
Принцеси и принцове
Подобна драма се разиграва в южноевропейския културен кръг и в някои скандинавски семейства, които дълго време са очаквали появата на детето. Набързо коронясват детето като „принц“ или „принцеса“ и го затрупват с най-хубавите дрехи, с най-скъпите и модерни играчки и при всяка възможност му се възхищават и засвидетелстват обожанието си.
Възхищението и обожанието са като служенето: намеренията са добри, но няма контакт. За няколко години детето се научава да се държи като „истинска принцеса“ и да върти на пръста си цялото семейство.