За този разговор няма конкретен „метод“ с предварително предначертана последователност от действия, както е при демократичния процес. За личните разговори има някои напътствия и принципи (например заложените в настоящата книга), по които човек може да вземе отношение и евентуално да се опита да следва, но няма систематизиран „метод“.
Липсата на метод е характерна за онези човешки отношения, които се основават преди всичко на взаимна любов. Можем да се научим как да се държим с колегите, шефа, съседите и т.н. - просто трябва да усвоим определени ритуали. Можем да се научим как да възпитаваме кучета и как да дресираме коне. За всичко това си има методи. Но не и за общуването ни с хората, с които сме в най-близък и непрекъснат контакт. Методите премахват различията, а с тях изчезва и равнопоставеността.
Трябва да понасяме несигурността всеки ден и да експериментираме с нови неща. Това, което е работило вчера, може и да не работи днес, защото непрестанно се променяме в личен план. При служебните взаимоотношения е различно - там имаме роля, която е сравнително константна. А ако се промени, бързо ще научим правилата за новата си роля.
В семейството имаме съвсем друга задача - да приемаме нуждите и желанията на другите също толкова сериозно, колкото и своите собствени. Или собствените си нужди и желания също толкова сериозно, колкото и тези на другите - в зависимост от гледната точка. Възрастните и децата си приличаме по това, че когато усещаме, че другите приемат сериозно нашите нужди и желания, вече не ни е чак толкова важно да сме непременно прави и да постигнем своето.
Пример
Когато Каспар пита: „Може ли да остана да спя при Фредерик утре вечер?“, а бащата отговаря: „Не, Каспар, не може. И ние искаме малко да те видим“, имаме противопоставяне на двете желания.
Ако бащата на Каспар отвърне: „По-скоро не, Каспар. Това важно ли е за теб?“, то това е покана към сина да разкаже повече подробности. Така Каспар получава усещането, че го взимат насериозно, а бащата има възможност да разбере за какво точно става въпрос и ще може да вземе по-обосновано решение.
Ако Каспар е здраво и енергично момче, може би сам ще разкаже на баща си защо иска да пренощува при Фредерик, но това ще прозвучи като аргументация за конкретния случай. А когато бащата подкани Каспар да разкаже повече подробности, момчето ще го приеме като интерес към личността си. Бащата няма да търси доводи за противното, може просто да заяви себе си, като сподели: „Другата седмица ще пътувам, така че бих искал да прекарам малко време с теб“.
Каспар все пак може да предпочете да отиде при своя приятел Фредерик, а баща му може въпреки това да реши да използва властта си: „Разбирам, че по-скоро би отишъл при Фредерик, но искам да си останеш в къщи“. За Каспар ще е много по-лесно да приеме решението, когато чувства, че баща му го приема насериозно.
Каспар даже би се радвал да прекара една вечер в компанията на своя баща, след като мислено се „сбогува“ с другите си планове.
Доста възрастни трудно приемат самите себе си насериозно, защото твърде малко хора са ги взимали насериозно като деца. Това им пречи да приемат своите деца насериозно, но тази пречка не е непреодолима, ако до себе си имат зрял партньор, който да ги подкрепя и насърчава. Тази помощ им е необходима, за да не бъдат изненадани в засада от децата си и да не изпаднат в непрестанна и изтощителна борба за власт с тях.
Родителите са отговорни за качеството на общуването и взаимодействието, тяхна задача е да поемат инициативата и да насърчават децата си да разказват по-подробно за своите желания и нужди. Иначе децата няма да се научат да говорят за себе си, а само ще използват аргументи против родителите си. Това води единствено до задълбочаване на взаимното непознаване на двете страни и в крайна сметка се стига до неправилното умозаключение, че думите не помагат в конфликтите с други хора.
„Май не разбирам съвсем... би ли ми разказала още?...“
„Можеш ли да ми кажеш, защо това е важно за теб?...“
„Трудно ми е да си представя, че някой би. . „затова ми е любопитно да разбера, какво те кара да. . .“
„Не зная, какво да ти отговоря. Трябва да ми помогнеш. Разкажи ми, защо би искал да . . .“
Подобни изказвания са примери за това как родителите могат да подканят децата си да споделят повече и по-ползотворна информация в процеса на преговаряне, за да се стигне до добре обосновано решение.
Най-вече малките деца (в предучилищна и по-ранна възраст) са тези, които съдействат на родителите си през цялото време. На пръв поглед невинаги забележимо, те се стараят усърдно „зад кулисите“ да разберат що за хора са родителите им и как се отнасят с другите - защото децата искат да бъдат като мама и тате. Начинът, по който се държим ние, когато сме в конфликт с децата, рано или късно се превръща в начина, по който те се държат с нас. Децата ни приемат толкова сериозно, колкото ние тях.