Детето винаги избира един от двамата родители за основен модел за подражание. В повечето семейства това се знае, но се формулира по друг начин:
„Момчето е одрало кожата на баща си, но по характер прилича на майка си“, казвахме само допреди няколко години.
Децата се привързват особено силно към единия родител и тук не става въпрос за чувства. Причината не е, че обичат единия родител повече от другия, че единият родител обича детето повече от другия. Не може да се каже каква е точната причина за подобно развитие на отношенията, но е ясно, че детето го преживява тежко, ако се наложи родителят, към който е най-силно привързани да престане да бъде част от неговото ежедневие. На родителя, който остава с детето, също не му е лесно. Колкото и да се опитва да компенсира онова, което липсва на детето, няма как да успее докрай.
Тъй че децата се учат да се справят с конфликтите — както с вътрешните си конфликти, така и с тези с околните — най-вече от единия от двамата родители. Това е важно в настоящия контекст, защото именно родителят, с когото детето най-много си прилича, изживява конфликтите със сина или дъщеря си най-драматично и ги намира за особено провокативни.
Не винаги е забавно да видиш огледалния си образ, но пък точно затова е още по-важно родителите да поемат отговорността за конфликтите върху себе си, вместо да прехвърлят вината на децата.
Децата приемат желанията и нуждите на родителите си толкова сериозно, колкото родителите — техните. Инициативата е у родителите - те трябва да започнат първи.
И въпреки че това се отнася за всички отношения между деца и възрастни, то важи с особена сила за семействата с „доведени“ или „заварени“ деца. Изключително важно е за втората майка или втория баща да бъдат възможно най-истински и открити в подхода си към децата на новия партньор. Иначе часът на разплатата ще удари много скоро.
В определен смисъл всяко възпитание е нарушаване на границите на децата. Колкото и да сме чистосърдечни, трябва да сме наясно, че възпитанието в известна степен е манипулативно. Ако се държим добре с децата, те на драго сърце ще се оставят да бъдат възпитавани от биологичните си родители, защото ги обичат безусловно и не се съмняват в тяхната обич.
Децата несъмнено могат да приемат нов възрастен в живота си. Това отнема време и може да се случи само при условие, че детето изпитва чувството, че новият партньор влияе добре на майката или на бащата. Но едно дете не би се съгласило да бъде възпитавано от някого, преди да усети, че новата личност го познава и приема такова, каквото е. Това е единственият заместител на безусловната любов, който децата признават, и се случва да минат пет-шест години, преди новият родител да издържи изпита.
Много „доведени“ родители са изстрадали тази истина на свой гръб, защото не са й обръщали достатъчно внимание. Пристигат в новото семейство, заявявайки ангажимент и отговорност, но от самото начало биват посрещнати с думите: „Ти не си истинският ми баща!“.
Откъде да знаят, че това значи: „Не мога да те допусна толкова близо, преди да си издържал изпита и преди да разбера дали мога да те харесам дотолкова, че да те оставя ти да решаваш как да се развивам аз. Не си тръгвай, просто отстъпи крачка назад“.
Доведените родители трябва най-напред да се сприятелят с децата на партньора си, преди да станат (съ-)възпитатели. Докато при биологичните родители е обратното - едва след като приключат с ролята на възпитатели, те могат да се сприятелят с децата си.
Поколения наред родителите казваха: „Децата трябва да се научат да приемат, че съществува отговор „Не“. Дойде време самите родители да научат този урок. Според мен повечето хора са в романтична заблуда, когато си мислят, че щом в семейството цари хармония, значи са се справили добре. Причината е проста: предпочитаме отговора „да“ пред отговора „не“. Това, че „да“ се приема за по-сърдечен и изпълнен с любов отговор, е свързано с изискванията и очакванията в патриархалното семейство, но аз мисля, че причините са още по-дълбоки.