Всяка изпълнена с любов връзка започва с „да“! Казваме си взаимно „да“ с партньора си и също така безусловно „да“ на децата, които имаме. Да си казваме „да“ един на друг всеки път, когато можем, а понякога и когато не можем, е заложено в естеството на влюбването. Ние не сме влюбени просто един в друг, а в сходството, единомислието, единството и разбирателството помежду ни.
Минават около пет-десет години, докато не си дадем сметка за този дисбаланс. Не толкова, че сме казвали твърде често „да“ на другия и на семейството, колкото че не сме казвали достатъчно често „да“ на себе си.
При децата кризата настъпва доста по-бързо. Обикновено след две-три години, когато детето започне да казва много активно „не“ на родителите и „да“ на себе си. Когато отведнъж иска да се откъсне от тяхната всепоглъщаща грижа и вече „иска сам“! Паралелно с това се забелязва колко индивидуално и различно е детето от своите родители и техните очаквания; то вече може да изразява словесно своята индивидуалност и различност.
Детското „не“ спрямо родителите е отговор, изпълнен с любов, а не отрицание на тях самите. То е себеутвърдителното „да“ на детето като личност и неговият начин да се разграничи от родителите си. Но тъй като едно двегодишно дете много рядко може да разсъждава и да се изразява абстрактно, то има нужда да казва „да“ на конкретни неща: само да си обуе обувките, само да си измие зъбите, само да си облече зимното яке, да ходи по улицата без да държи мама за ръка и т.н.
Детето ще продължи да иска да съдейства - да казва „да“ на родителите си. И ако те зачитат неговите „не“-та, то ще продължи да казва „да“ през по-голямата част от времето. (Да зачиташ детското „не“ означава да уважаваш детето и да го взимаш насериозно - не задължително да му се подчиняваш).
Същото важи и за родителите, както по отношение на партньора, така и по отношение на детето. Те предпочитат да казват „да“ и са склонни да го казват твърде често, дори в неправилните случаи. Някои го правят, защото го считат за свой дълг или отговорност; други защото се страхуват от последиците от евентуално „не“; трети, защото през цялото време са несигурни в себе си; а има и такива, които толкова силно обичат другия, че забравят за себе си.
Всъщност за много от нас е толкова важно да казваме „да“ на най-близките си и толкова трудно да им кажем „не“, че когато в крайна сметка го кажем то или звучи агресивно, или пък се налага да се обясняваме с часове. Трудно е с чиста съвест да кажеш „не“ на хората, които обичаш.
Когато непрекъснато казваме „да“, в нас се поражда очакването, че и другите ще ни отговорят със същото. Това е проблем, защото в дългосрочен план семейният живот се превръща от нещо хубаво в едно задължение, чието изпълнение се осъществява с помощта на сложни калкулации. (Днес вече пет пъти ти казах „да“, когато всъщност исках да ти кажа „не“. Сега ти ми дължиш пет пъти!) За няколко години това се превръща в надпревара за събиране на „точки за отстъпка“ за живота на другия, които никога няма да можем да осребрим. Наградата така и няма да дойде. Вместо това ще си получим заслуженото наказание.
За да е здраво семейството, трябва да можем с чиста съвест да казваме „не“ един на друг и да си помагаме взаимно да научим този важен урок.
Не е толкова трудно. Трябва само да следим за издайнически изражения по лицето на партньора, когато се кани да каже „да“, а всъщност би искал да каже „не“. Обикновено не е трудно да разчетеш реакцията на човек, когото обичаш. Можем просто да кажем:
„Казваш „да“, но ми се струва, че би предпочел да кажеш „не“.“
„Спокойно можеш да кажеш „не“, ако така се чувстваш!“
Повечето от нас са се научили да правят точно обратното: когато усетим, че отговорът ще е „не“, се впускаме да разубеждаваме и да увещаваме. В краткосрочен план може и да има ефект, но в малко по-дългосрочен ще ни излезе прескъпо, защото това намалява близостта и увеличава конфликтите.
Обяснението е едно и също за всички хора от всяка възраст: Само когато усещаме, че можем да кажем „не“ и че нашето „не“ се зачита, сме в състояние да кажем „да!“ един на друг с цялото си сърце. Иначе отговорът е неубедителен и в крайна сметка завършва с едно голямо „не!“.
Някои родители вярват, че би настъпил пълен хаос, ако въведат този принцип в своето семейство. След десетина години съвместен живот те може и да са усетили неговите предимства във връзката с партньора си, но сега пък и децата! Как изобщо някога ще можем да свършим „всичко, което трябва да се свърши“, ако всеки прави каквото си иска?