На практика се оказва, че в семействата, които легализират „не“-то, след известно време „не“ започва да се чува по-рядко отпреди - особено ако броим и всичките предишни неизказани „не“-та.
Това „не“ за което говорим, не е „не“ по отношение на семейството, а „да“ по отношение на себе си в семейството. Предимството е, че така всички членове на семейството се научават да поемат отговорност за себе си. А хората, които могат да поемат отговорност за себе си, стават по-отговорни и спрямо другите.
Тук не говорим за ситуация, в която всеки по всяко време да може да прави каквото пожелае. Принципът на желанието не е основният житейски принцип. Той е илюзия на детството и на консуматорското общество. Тук говорим за свободата да изразиш индивидуалността си, така че всички в семейството заедно да преценят как тази индивидуалност си взаимодейства с групата, и евентуално как групата да се разгърне, така че да осигури пространство за всички. Родителите все пак са тези, които водят и които взимат решенията, макар че трябва да се задоволят с по-малко власт от предшествениците си. Родителите трябва да се сбогуват с доброто старо: „Ще правиш, каквото ти кажем! И ще го направиш ВЕДНАГА!“ - или пък да си останат с него, в зависимост от това в коя посока искат да вървят.
Правото да кажеш „не“ и „дотук!“ е свързано и с правото на родителите да поставят собствените си граници. Да се разграничат от децата. Ако тяхното „не“ по отношение на децата означава „да“ по отношение на собствените им основни лични потребности, то това „не“ е отговор, изпълнен с любов. За сметка на това едно „не“, дошло при самоотбрана, след като твърде дълго време сме го потискали, не върши работа. То прави от възрастните жертви, а вината за това се прехвърля на децата.
Принципът е един и същ: ако родителите искат децата им да уважават тяхното „не“, самите родители също трябва да уважават детското „не“.
Понякога детското „не“ е толкова жизненоважно за детето, че родителите трябва да се съобразят с него. Но най-често е въпрос на време, преди „не“-то да стане „да“. В много случаи детското „не“ не е жизненоважно, например в следния:
- Искаш ли да простреш?
- Не искам!
- Добре де, не е нужно да го искаш. Можеш да го направиш и с нежелание, стига да го направиш.
- Уф, мамо, каква досада! Тъкмо гледам телевизия.
- Да, виждам. Но въпреки това държа да го направиш.
В много съвременни семейства с деца родителите изпитват угризения заради това, че поради една или друга причина казват голямо „да“ на себе си и инвестират дълги часове и много енергия в работата, обучението и кариерата си. После се изкушават да компенсират това „не“ по отношение на децата надхвърляйки границите и възможностите си и когато най-накрая им остане време да бъдат заедно с децата, са склонни да казват „да“ малко по-често, отколкото могат.
Но такава формула в математиката на любовта няма. Едно „да“ в дадена област не може да компенсира „не“-то в друга - както при децата, така и при възрастните. Колкото по-малко време родителите имат на разположение един за друг и за децата си, толкова по-важно е да бъдат себе си, когато са заедно. Разбира се, има опасност децата да останат недоволни от родителите си, но това е много по-здравословно и за двете страни, отколкото да бъдат недоволни от себе си.
Всички в семейството по принцип имат желанието да казват „да“ и да съдействат и да бъдат колко то се може по-пълноценни един за друг. Само когато приемем „не“-то в семейството можем да попречим на желанието да се превърне в задължение, а на любовта - във вина.
Една от основните причини, която налага родителите да маркират личния си периметър, да поставят граници и да използват властта си е, че децата не знаят от какво имат нужда. Те знаят само какво искат и какво желаят. Разбира се, това е опростено обяснение. Истината е, че децата са достатъчно наясно от какво имат нужда. Просто не умеят да го изразят красноречиво с думи. В повечето случаи те не могат да формулират основните си нужди, но ако основните им нужди не бъдат подобаващо задоволени, те могат да сигнализират на околните за това.
И не го правят чрез думи, а чрез промяна в поведението. Децата не могат да кажат: „Вижте какво, искам да ме виждате такава, каквато съм“. Вместо това или ще се затворят в себе си, или ще се опитат да привлекат още повече внимание. Ако децата все още имат надежда, че родителите им ще реагират позитивно, тази тяхна реакция ще си остане в рамките на дома; но много често тя се пренася и в детската градина, училището или на улицата.