Родителите трябва да слушат внимателно, когато децата казват какво искат и какво не искат. Не е нужно да си психолог, за да разбереш кога детето ти иска сладолед и кога кукла Барби. Точно така трябва и да бъде. Но ако детето започне да ни тормози и през цялото време създава конфликти, то това, от което има нужда, не е нито сладолед, нито кукла. Тогава отговорност на родителите е да разберат точно от какво има нужда детето.
Не бива да оставяме желанието на децата да управлява живота на семейството. Ако децата получават всичко, което желаят, най-вероятно няма да получат това, от което най-много имат нужда: близък контакт с отговорни възрастни хора.
Няма нищо нередно в това да попитаме другите какво искат за вечеря. Но не е редно да се чувстваме задължени да им дадем това, което искат, само защото сме ги попитали.
Когато обмисляме менюто, трябва да се съобразим с три основни фактора: какво искат децата, какво искат възрастните и как да осигурим на семейството здравословно и балансирано хранене. Последното е задача на родителите - те трябва да намерят баланса между удоволствието, естетиката и качеството на храната (вместо да измислят ограничения и правила - като например колко често може да се яде пица).
Така е във всичко. Важно е всички в семейството да се чувстват свободни да кажат какво искат. Това е началото на разговора, а не краят му.
Децата стават самотни и нещастни, ако техните желания определят решенията на родителите им. Това няма нищо общо с едновремешното понятие „разглезеност“. И няма смисъл да се определят квоти за изпълняване на желания. Разглезено е не дете, което получава твърде много от това, което иска. Разглезено е дете, което не получава достатъчно от онова, от което се нуждае.
Правила и структура
Много родители са се опитвали да предотвратят семейните конфликти с помощта на правила. Този метод е познат и в останалата част от обществото, където също сме склонни да съставяме закони и правила, когато диалогът не дава резултат.
В рамките на семейството има, грубо казано, два вида правила. Едните са общоприетите правила за домашен ред: да си събуваме обувките, когато се приберем; сами да си занасяме употребяваните прибори и посуда в кухнята след хранене; да се обадим, ако се налага да закъснеем и пр. Тези правила не застрашават благополучието в семейството.
Проблемите се появяват, когато родителите започват да въвеждат правила, чиято цел е справянето с даден конфликт: „Понеже не се държиш прилично, повече няма да играеш с Петер!“; „Когато мама те помоли нещо, просто го правиш - точка по въпроса!“ и пр.
Опитът показва, че колкото повече такива правила има в едно семейство, толкова по-зле се чувстват неговите членове. Това важи и за училищата, детските градини и останалите места, където хората трябва да намерят начин да се разбират помежду си, въпреки че са заедно не по свой избор. Рисковият момент при подобни правила е, че те са изцяло безлични, но ни карат да вършим нещо дълбоко лично. Тази двойственост кара хората - и то най-вече децата - да измислят различни креативни начини да нарушават правилата, с надеждата да запазят своята индивидуалност и достойнство, без да бъдат обявени за нарушители.
Необходимостта от първия вид правила - общоприетите домашни правила - е различна в различните семейства. Колкото по-голямо е едно семейство, толкова по-голяма е нуждата му от правила и толкова по-важно е те да бъдат спазвани. Тези правила служат за постигането на конкретни, безлични и в повечето случаи практически цели и затова човек свиква с тях по-лесно.
Много семейства с деца имат нужда от ясно структурирано ежедневие, за да могат изобщо да функционират.
Децата може да съдействат в почти всяка една ситуация, но ако в продължение на дълги години им се налага да се съобразяват с нужната на родителите им структура, това със сигурност ще има своите последствия. Например в един момент децата може да започнат да се бунтуват срещу рамките и границите, на които обикновено съдействат.
Ако се случи детето да не иска да ходи на градина няколко дни поред или изведнъж да „намрази“ детегледачката, това вероятно е знак, че има нужда да прекара малко време с родителите си, без да прави „нищо“. Само когато не правим „нищо“ можем да чуем ритъма на собственото си сърце - както и ритъмът на хората около нас.
Възрастните могат в голяма степен да отлагат тази своя потребност за следващата седмица или година. Но децата са по-мъдри. Те знаят, че моментът е сега. Няма правила, които да могат да ни предпазят от живота или да го накарат да ни чака.