Последствия и наказание
До преди десетина години родителите вярваха, че когато децата нарушават правилата или прекрачват границите ни, трябва да си понесат последствията. В днешно време много родители поставят под съмнение логиката на този принцип. И това е добре.
„Последствие“ всъщност е евфемизъм за наказание. Особено през последната половина на миналия век методите за наказание бяха непрекъснато модернизирани и станаха по-хуманни и по-цивилизовани в някои отношения.
Основният аргумент в подкрепа на „последствията“ винаги е бил, че по този начин децата се научават да уважават границите, които възрастните им поставят. Малко вероятно е възрастните някога да са постигнали тази си цел. Затова пък със сигурност знаем, че много деца са се научили да изпитват страх от последствията, което е съвсем друго нещо.
Основната идея сама по себе си е добра. Наистина е важно децата да уважават родителите си и техните граници. Но ако използваме последствията като сателит в общуването и взаимодействието с децата, ние изпращаме следното послание: „Предавам се, не мога да те накарам да приемеш моята личност насериозно, затова ще я заменя с едно последствие с надеждата, че ще го приемеш по-сериозно и ще го уважаваш повече, отколкото уважаваш мен“.
Ако не капитулация, то това е най-малкото началото на сериозни проблеми. Което означава, че родителите ще бъдат принудени да прибягват до все по-радикални форми на последствия, за да се справят с нарастващата липса на уважение у децата. Този процес продължава и се превръща или в порочен кръг или в толкова сериозни последствия, че отношенията между родителя и детето са опорочени завинаги.
Изходът от подобен сценарий се основава на следните три неща: търпение, повторение и нашето желание да възприемаме сериозно както себе си, така и децата.
Да опознаеш границите на родителите си толкова добре, че да можеш да избегнеш сблъсъка с тях почти винаги е дълъг процес. Определено помага ако границите се заявяват недвусмислено и лично, но дори и тогава е необходимо много време. Родителите трябва да са наясно с това и да се въоръжат с търпение. И тук нямам предвид да маркират границите си предпазливо в началото, а после с пълна сила; имам предвид да проявят търпение към учебния процес, през който детето трябва да премине, без да бъдат сериозно нарушени неговите граници. На децата не им трябва повече време, за да опознаят границите на родителите си, отколкото на родителите им е трябвало, за да опознаят границите на партньора си.
Да опознаеш границите на друго човешко същество не е механичен процес като да спреш на червено, например. Когато опознаваш границите на другия, трябва също така да ги запомниш, а същевременно с това и да се научиш да съхраняваш себе си спрямо тях. Трябва да можеш да кажеш „да“ на границите на другия човек, без това да означава „не“ на теб самия, освен ако не се примириш с позицията „слушам и изпълнявам“! А понякога някои граници са съвсем неразбираеми за околните и тогава ни е необходимо още повече време да се научим да живеем с тях. Съвместният живот е еднакво труден с всички хора - няма човек, с когото да се живее по-леко.
В крайна сметка, когато бъдат нарушени някои граници - което се случва постоянно, - родителите могат да заявят недоволството си пред детето. Но не и във вихъра на събитията. По-добре да изчакаме настъпването на „примирието“, когато сме се овладели и знаем какво говорим - например:
- Виж, Макс! Не мога да си обясня защо непрекъснато ми пипаш вещите, но вече ми писна! Наистина не бих искал да си мислиш, че е редно да си го позволяваш. Не мога да разбера защо продължаваш да го правиш. Забравяш ли или си мислиш, че не би трябвало да ти е забранено да го правиш?
- Не зная... а всъщност защо не трябва да го правя?
- Не ми харесва. Това са си моите вещи и не искам да ровиш из тях. Направо се вбесявам, когато забравиш. Искам да запомниш това. Не ме интересува дали ти се струва нечестно, просто искам моите вещи да си стоят на мястото и много бих се радвал да не се карам с теб - така че точка по въпроса!
Никакви обещания, заплахи и уговорки! Тези три компонента отслабват конфронтацията и отклоняват вниманието от думите и чувствата, които са важни сега, в този момент. Бъдете кратки. Важното е да въздействате - не да убеждавате или да търсите съгласие.